— Значи работата е такава… — започна неуверено той — нашите вампири съвсем се разхайтиха напоследък. Правят каквото си искат. Ето трети ден, например, идват при мен в кръчмата, изпиват всичкото вино, бият се с посетителите и, естествено, за нищо не плащат. Това честно ли е?
— Не е честно — съгласих се аз и се пошегувах. — Да ги избия ли?
— Не, разбира се — бързо каза мъжа и широко отвори очи от страх. — Това са си нашите вампири, някои от тях ги помня като хора. Просто ги поуплашете, да спазват реда, така да се каже. Е, и пари нека да дадат, разбира се, да платят всичките си сметки.
Ето ти типичен пример за особеното отношение към коренното население на града. Парите, разбира се, да взема, но да ги убия — за нищо на света.
— Сега те постоянно стоят при мен — продължаваше да се жалва дебелака. — И обикновените хора се страхуват да идват! Ако това продължава, ще трябва да затворя кръчмата.
Интересно…
— А как се казва вашата кръчма? — заинтересувах се аз.
— „При добрия вампир“ — отвърна той смутено.
Аха! Именно за това заведение ми говореше онзи нисш вампир, който помоли да го наричам Даркин. Може би зъбатите момчета съзнателно са избрали това място? Интересно дали самият собственик е измислил такова екзотично име или са го „убедили“ редовните посетители?
— Защо такова странно име? — не се сдържах от въпроса.
— Ами — окончателно се смути кръчмаря. — Платиха ми, за да сменя името.
Хората на опашката вече започнаха да негодуват — твърде дълго разговарях с този тъжител.
— Добре, нека да запиша адреса ви и днес или утре непременно ще дойдем при вас.
Дебелият мъж така се зарадва, че още пет минути ми стиска ръката и ми благодари за проявеното разбиране.
Наистина твърдо бях решил да посетя тази кръчма в най-близко време. Първо, този малък мъж ми вдъхваше доверие и аз наистина исках да му помогна, и второ, непременно трябваше да поговоря с нисшите вампири. Трябваше да изясня защо са решили да ми помагат.
В следващия половин час с изненада научих, че според жителите на Крайдол нашия патрул е длъжен не само да защитава покоя на новите граждани на Империята, но също така и да направи ремонт по домовете им, да се справи с лошото време, и дори с проблемите по отглеждането на растения от семейство листоцветни. Но имаше и позитиви в целия този фарс, по-специално посетителите ми напомниха, че в района има и други подразделения на Патрула — а с тяхна помощ ще мога да се свържа с Академията. Аз дори научих местоположението на най-близкия Патрул — някъде в противоположния край на Пазарния площад. Останалите подразделения се намираха извън града — в покрайнините и в по-отдалечени селища. От една страна ни беше провървяло — живеехме в града, но от друга — какви проблеми могат да имат там? Чума по животните? Или пиянска свада в местната кръчма? А ето в този кошмарен град всичко може да се случи…
— Кой да знае, че троловете не трябва да пият вино? Така тези каменни пияндета разрушиха цялата стена!
— … откраднали са петдесет и шест буркана компоти. Да, да, запишете, точно петдесет и седем…
… тя сигурно се занимава със забранена магия, вещицата. Заради нея дъщеря ми не може да се ожени. Между другото, вие нали не сте женен?
— … цял ден гърми и бумти. Разбирам, че барабанистът трябва да тренира, но защо точно под прозорците ми!
По времето, когато приятелите ми влязоха в къщата, пред мен стоеше едно красиво момиче и разказваше за това, че сватбената рокля, купена с всичките пари на семейството, била ушита съвсем различно от заявеното. Тя със сълзи на очи ме молеше да използвам някакво заклинание, за да променят кройката на роклята или… поне да дам пари, за да отиде на добър шивач.
Невероятно, вече сме и банка.
— Той и тук си намери момиче! — възхити се Чез. — Точно така, съчетавай работата с удоволствието.
— Че тя се омъжва — опитах да се оправдая.
— Ай-ай-ай — още повече се развесели Чез.
Бедното момиче се изчерви, скочи от стола и избяга.
— Опа! — изненада се неуморният ми приятел. — Ето как трябва да решаваме жалбите. За какво се жалваше?
— Няма да повярваш, молеше ме да й ушия рокля.
Чез примигна изненадано.
— Доста нахално — най-накрая реагира той и се обърна към тълпата: — За днес приключихме! Сами разбирате, че както трябва време за приемане на жалби, така ще ни трябва време и за да ги проучим! Елате утре и непременно ще ви изслушаме!
Братя Викерс и Алиса застанаха на входа и с изумление загледаха бавно разпръскващата се тълпа.