— Идвай де, Сейди!
Приятелките ми ме хванаха за ръцете и аз си спомних как се тича.
Хукнахме към станцията на метрото на „Канари Уорф“. Песоглавецът ревна и се втурна между колите по улицата след нас. Нехбет изписка отгоре:
— Отиват натам! Убий ги!
— Кое беше това момче? — попита Ема, след като се шмугнахме в станцията. — Божичко, беше страхотен!
— Истински бог — промърморих аз. — Да.
Пъхнах в джоба си черното острие и заслизах по ескалатора — устните ми пареха от първата ми целувка.
Дори и да си тананиках „Честит рожден ден“ и да се усмихвах глупаво, докато бягах, за да спася живота си… хм, това не влизаше в работата на никого, нали така?
8.
Големи закъснения на гара „Ватерло“ (извиняваме се за великанския песоглавец)
Лондонското метро е с чудесна акустика. Звукът кънти по тунелите, затова, докато слизахме, чувах как влаковете свистят, как музикантите свирят и, иска ли питане, как убиецът — богът песоглавец — реве кръвожадно, докато прави на прах преградите пред входовете.
С тези терористични заплахи и повишени мерки за сигурност човек очаква да види някой и друг полицай, но за съжаление толкова късно и на такава относително малка станция на метрото нямаше нито един представител на реда. Горе на улицата пищяха сирени, но ние щяхме да сме умрели или да сме си отишли отдавна, докато ни се притече на помощ някой от обикновените простосмъртни. И по-добре полицаите да не се появяваха, ако смятаха да застрелят Баби, докато той се е заселил в тялото на дядо. Наложих си да не мисля за това.
Анубис беше предложил да се придвижвам под земята. И ако се наложи да се бия, да намеря мост. Нямаше да е зле да се придържам към този план.
На „Канари Уорф“ нямаше голям избор от посоки. За щастие мотрисата по линия „Джюбилий“ беше тук. Стигнахме на перона, скочихме в последния вагон точно когато вратите вече се затваряха и се свлякохме на седалките.
Мотрисата се разклати и се понесе по тъмния тунел. Не видях Баби и Нехбет да ни гонят отзад.
— Сейди Кейн — ахна Ема. — Я ни кажи, ако обичаш, какво точно става!
Клетите ми приятелки. Не ги бях забърквала в такива неприятности никога, дори когато се затворихме, без да искаме, в момчешката съблекалня в училище. (Дълго е за обясняване, но се бяхме хванали на бас на пет паунда, а в историята присъстваха и долните гащи на Дилан Куин и една катерица. Може би ще ви разкажа по-нататък.)
Нали Ема беше тичала боса, краката й бяха разранени. Розовото й сако приличаше на сплъстена козина на пудел, а очилата й бяха останали без доста от камъчетата си.
Лиз беше зачервена като онези сърца, дето ги подаряват за Деня на свети Валентин. Тя беше махнала дънковото яке, което не прави никога, защото е много зиморничава, а бялата й тениска беше на мокри петна. Луничките по ръцете й блестяха, което ми напомни за Нут с кожа като небе, осеяно със съзвездия.
От двете Ема изглеждаше по-ядосана и чакаше да й обясня за какво става въпрос. Лиз беше ужасена и мърдаше уста, сякаш искаше да каже нещо, но бе останала без гласни струни. Помислих си, че ще подметне нещо за кръвожадните богове, спуснали се да ни гонят, но когато накрая Лиз си върна дар словото, единственото, което тя заяви, бе:
— Онова момче те целуна!
Кога ли тази Лиз ще се научи да степенува по важност нещата!
— Ще ви обясня — обещах. — Знам, ужасна приятелка съм, да ви забъркам в такова нещо. Но много ви моля, дайте ми малко време. Трябва да се съсредоточа.
— Да се съсредоточиш върху какво? — поинтересува се Ема.
— Млъквай! — скастри я Лиз. — Нали ти каза да я оставиш да се съсредоточи.
Затворих очи и се опитах да се поуспокоя.
Не беше лесно, особено пък с публика. Но нямаше с какво да се защитя и едва ли щях да се добера до някое от оръжията си. Помислих си: „Можеш го, Сейди. Колко му е — само се пресегни и се докосни до другото измерение. И разкъсай тъканта на действителността.“
Пресегнах се. Не се случи нищо. Опитах още веднъж и ръката ми изчезна в Дуат. Лиз се разпищя. Добре че не отклони вниманието (и ръката) ми. Стиснах с пръсти дръжката на магьосническата чанта и я издърпах.
Ема се ококори.
— Невероятно! Как го направи?
Всъщност и аз се питах същото. Не можех да повярвам, че при тези обстоятелства съм успяла от втори опит.