— В смисъл? Че е по-добре да ни заловят мъртви ли? — попитах аз.
Той ме погледна мрачно.
— Просто ми се довери. Нали не искаш да ставаш пленник на Меншиков?
Бес щракна с пръсти и най-неочаквано се оказахме облечени с кожуси, грейки и зимни ботуши.
— Хайде, малыши10 — подкани той. — Ще ви изпратя до Дворцовия мост.
Мостът беше само на няколкостотин метра, но изглеждаше по-далеч. В Санкт Петербург през март очевидно нямаше пролет. Беше тъмно, ветровито и заснежено като в Аляска през януари. Лично аз предпочитах канската жега в египетската пустиня. Дори с топлите дрехи, които Бес ни измагьоса, зъбите ми не преставаха да тракат.
Бес не бързаше. Вървеше все по-бавно и разказваше като екскурзовод, а на мен ми се струваше, че носът ми ще замръзне и ще падне. Обясни ни, че се намираме на Василевския остров, а центърът на Санкт Петербург е от другата страна на Нева. Сочеше различните църковни камбанарии и паметници, а ако се развълнуваше, преминаваше на руски.
— Тук си прекарал много време — рекох му аз.
Бес направи няколко крачки, без да казва нищо.
— Преди доста време. Не беше…
Спря толкова внезапно, че се блъснах в него. Погледна към отсрещния тротоар, където имаше голям дворец с жълти като канарче стени и зелен покрив с фронтони. Осветен сред нощната фъртуна, той беше като от сън, като някое от призрачните изображения в Залата на епохите в Първи ном.
— Дворецът на княз Меншиков — промълви Бес.
В гласа му се долавяше страшна омраза. Мислех си, че със сигурност ще изкрещи на сградата едно АУУ, но той само скръцна със зъби.
Сейди ме погледна — да й обясня, аз обаче, каквото и да си мисли тя, не съм ходеща Уикипедия. Знаех някои неща за Египет, но за Русия? Не толкова много.
— Меншиков е Влад Задъхания ли? — попитах аз.
— Негов потомък — поясни Бес и стисна отвратен устни. Изрече руска дума, за която бях повече от сигурен, че е гадна ругатня. — През XVIII век княз Меншиков организира бал в чест на Петър Велики — царя, който е построил града. Петър обичаше джуджета. В това отношение приличаше много на египтяните. Смяташе, че носим късмет, затова винаги държеше по няколко сред придворните си. Та Меншиков реши да позабавлява царя — помисли, че ще бъде весело, ако устрои джуджешка сватба. Принуди ги… принуди ни де — да се облечем в сватбарски дрехи, уж се женим, и да танцуваме. Всички големи хора се смееха и ни се подиграваха…
Той не се доизказа.
Описа бала, все едно е бил вчера. Точно тогава се сетих, че този странен дребосък е бог. И че го има от цяла вечност.
Сейди го хвана за рамото.
— Съжалявам, Бес. Сигурно е било ужасно.
Той се свъси.
— Руските магьосници… обичат да залавят богове и да ги използват. Още чувам сватбарската музика и смеха на царя…
— Как си се измъкнал? — попитах аз.
Бес се взря ядосано в мен. Очевидно бях попитал каквото не трябва.
— Стига за това. — Той си вдигна яката. — Губим време.
Забърза нататък, но аз останах с впечатлението, че в мислите си още е в двореца на Меншиков. Веселите жълти стени и ярко осветените прозорци изведнъж ми се сториха зловещи.
Още стотина метра през хапещия вятър, и стигнахме моста. От другата страна беше Зимният дворец.
— Ще прекарам мерцедеса до следващия мост — каза Бес. — А после ще заобиколя и ще изляза откъм южната страна на Ермитажа. Така е по-малко вероятно да предупредя магьосниците, че съм тук.
Сега вече разбрах защо толкова го е страх да не се включат алармите. Магьосниците вече му се бяха присмивали веднъж в Санкт Петербург. Спомних си какво ни е казал в колата: „Не допускайте да ви залавят живи“.
— Ако успеем, как да те намерим? — попита Сейди.
— Когато успеете — поправи я Бес. — Мисли позитивно, момичето ми, иначе ще настъпи краят на света.
— Точно така — съгласи се тя и потрепери в новото си кожухче. — Позитивно.
— Ще ви чакам на Невски проспект, главната търговска улица точно на юг от Ермитажа. Ще бъда при Музея на шоколада.
— Къде, къде? — попитах аз.
— Е, не е точно музей. По-скоро е магазин — по това време е затворено, но собственикът винаги го отваря заради мен. Там има какви ли не неща от шоколад: шахматни фигури, лъвове, глави на Владимир Ленин…
— Онзи, комунистът ли? — поинтересувах се аз.
— Да, Професор Всезнайков — каза Бес. — Онзи, комунистът, от шоколад.
— Чакайте да го изясним още веднъж — рече Сейди. — Проникваме в строго охраняван национален руски музей, откриваме тайната щабквартира на магьосниците, както и опасен свитък, и бягаме. През това време ти ще си похапваш шоколад.
Бес кимна сериозно.
— Хубав план. Може и да се получи. Ако стане нещо и не ви чакам в Музея на шоколада, ще се изтеглим по Египетския мост, на юг от река Фонтанка. Просто завийте по…
— Стига — прекъсна го сестра ми. — Ще ни чакаш в магазина за шоколад. И ще ми приготвиш плик с шоколади, който да взема със себе си. Точка по въпроса. А сега върви.
Бес й се усмихна криво.
— Бива си те, момиче.
После тръгна с тежка крачка към мерцедеса.
Погледнах през замръзналата на места река към Зимния дворец. Кой знае защо, Лондон вече не ми се струваше толкова мрачен и опасен.
— Наистина ли сме загазили не на шега, както си мисля? — попитах Сейди.
— Дори повече — потвърди тя. — Хайде да вървим и да опустошим царския дворец.