— Експерименти. За тази цел се използват пресни трупове. А това гробище е много старо.
— Точно така — почеса се по брадата джуджето, наблюдавайки жените от Кернов, готвещи се да нощуват под скорушовите храсти около колибата на фелдшера. — А може би той изравя от гробовете скритите там скъпоценности?
— Попитай го — сви рамене Гералт. — Прие поканата веднага, без да се замисляш, а сега изведнъж стана подозрителен, като стара мома, на която са направили комплимент.
— Хм — промърмори Золтан. — Донякъде имаш право. Но аз с удоволствие бих погледнал какво има там, в колибата му. Така, за по-сигурно…
— Тогава влез и се направи, че искаш да ти заеме вилица.
— Защо пък точно вилица?
— А защо не?
Джуджето го изгледа продължително, после се реши, бързо се приближи до колибата, почука учтиво и влезе. Нямаше го дълго време, а след това изведнъж се появи на вратата.
— Гералт, Пърсифал, Лютиче, елате тук. Ще видите нещо интересно. По-смело, без церемонии, господин Регис ни кани.
В колибата беше тъмно и изпълнено с топлата, замайваща, удряща в ноздрите миризма, лъхаща от окачени по стените билки и корени. Цялата мебелировка се състоеше от постелка, също покрита с билки, и леко наклонена маса, отрупана с безброй стъклени, глинени и порцеланови шишенца. Оскъдната светлина, позволяваща да се види всичко това, идваше от въглищата в пещта на странна тумбеста печка с формата на пясъчен часовник. Печката беше обхваната от паяжина от блестящи тръбички с най-различна ширина, извити в дъги и спирали. Под една от тези тръби имаше дървено ведро, в което капеше нещо.
При вида на печката Пърсифал Шутенбах се облещи, отвори уста, въздъхна и подскочи.
— Хо, хо, хо! Какво виждам! Това е съвсем истински атанор18, снабден с дестилационно-ректификационен апарат и меден охладител! Прекрасна изработка! Сам ли го конструирахте, господин фелдшер?
— Да — призна си скромно Емиел Регис. — Занимавам се с приготвяне на еликсири и се налага да дестилирам, да извличам петия елемент, а също така…
Той се оцъкли, виждайки как Золтан Чивай улавя една изтичаща от тръбичката капка и облизва пръста си. Джуджето въздъхна, върху румената му физиономия се изписа неописуемо блаженство.
Лютичето не издържа и също опита. И тихичко изстена.
— Петият елемент. А може би шестият или дори седмият.
— Е, да… — усмихна се леко фелдшерът. — Нали казах, дестилат…
— Домашна ракия — поправи го Золтан, без да се замисля. — И то каква! Опитай, Пърсифал!
— Не разбирам от органична химия — каза объркано гномът, който беше застанал на колене и изучаваше устройството на алхимическата печка. — Съмнявам се, че ще разпозная компонентите…
— Дестилатът е от алрауна19 — разсея съмненията Регис. — Обогатен с беладона. И ферментирала скорбяла.
— Значи каша.
— Може и така да се каже.
— А може ли да помолим за една чаша?
— Золтане, Лютиче. — Вещерът скръсти ръце на гърдите си. — Да не оглушахте? Това е мандрагора. Ракията е от мандрагора. Стойте далече от това казанче.
— Но, скъпи господин Гералт, няма нищо страшно. — Алхимикът намери малка мензура между прашните реторти и шишенца и грижливо я избърса с парцалче. — Мандрагората е брана точно в подходящото време, а пропорциите са старателно сортирани и точно измерени. На всяка либра20 скорбяла слагам пет унции алрауна, а от беладоната — само по половин драхма…
— Не става въпрос за това. — Золтан погледна вещера, разбра го, стана сериозен и се отдръпна от печката. — Не става въпрос за това колко драхми слагате, господин Регис, а за това колко струва една драхма алрауна. Тази напитка е твърде скъпа за нас.
— Мандрагора? — прошепна учудено Лютичето, сочейки лежащата в ъгъла купчина грудки, наподобяващи малки кореноплоди захарно цвекло. — Това мандрагора ли е? Истинска мандрагора?
— Женската разновидност — кимна алхимикът. — Тя расте в големи количества именно на гробището, на което ни се падна да се запознаем. Точно затова прекарвам лятото тук.
Вещерът погледна красноречиво Золтан. Джуджето запримигва. Регис се усмихна скришом.
— Моля ви, господа, ако желаете, искрено ви каня да дегустирате. Ценя вашата тактичност, но в дадената ситуация имам малки шансове да доставя еликсира в обхванатия от война Дилинген. Всичко това ще пропадне, така че нека да не говорим за цената. Извинявайте, но имам само един съд за пиене.
— Достатъчен е — промърмори Золтан, като взе мензурата и внимателно загреба от ведрото. — За ваше здраве, господин Регис. Ууух…
— Моля за извинение — усмихна се отново фелдшерът. — Сигурно има какво да се желае от качеството на дестилата… По принцип това е полуфабрикат.
18
Атанор — печката, в която се е слагало философското яйце в лабораторията на алхимиците. — Б.пр.