– О, да, нищо не е в състояние да накара сърцето на едно младо момиче да запрепуска, както шофирането. Чувал съм, че това е много характерно за семейство Сейдж.
Усмивката ѝ започна да се завръща.
– Тъкмо в това е проблемът, в много отношения тя все още е дете. В един миг иска незабавно шофьорска книжка, а в следващия ме критикува яростно, задето нарушавам правилата на алхимиците. Това е опасно, особено когато тя си мисли, че знае всичко.
Събрах празните купи и станах.
– А както на всички ни е известно, само една от сестрите Сейдж знае всичко.
– Не всичко. Например не зная рецептата за тази супа – подвикна след мен тя. – Но трябва да я науча. Беше невероятно вкусна.
– Може би е по-добре да отидем в Ню Орлийнс, вместо в Рим. – Подредих няколко кексчета върху една чиния, взех свещичка и запалката си. Хопър ме наблюдаваше с интерес, особено го вълнуваха кексчетата. – План за бягство номер трийсет и седем: заминаваме за Ню Орлийнс, където ще продаваме скъпи мънистени колиета на нищо неподозиращи те туристи. Няма да имаме и проблем с езика. Обзалагам се, че ще бъде секси, ако се науча да говоря с кажунски[17] акцент.
– Искаш да кажеш по-секси? Знаеш ли, обзалагам се, че Улф се е борил с алигатори надолу по блатата.
– Аз пък се обзалагам, че ги е опитомявал, за да улесни бягството си от пиратите надолу по реката. – Върнах се в дневната и седнах до нея с чинията.
– Обзалагам се, че е правил и двете – не се предаваше Сидни. Замълчахме за миг, сетне избухнахме в смях.
– И така, рожденичке. – Сложих едно от кексчетата пред нея и забучих свещичката отгоре. Макар да не я бях ползвал от месец, запалката мигом запали фитила. – Пожелай си нещо.
Сидни ме озари с усмивка, по-сияйна от пламъка пред нея и аз усетих как сладкогорчива болка прониза сърцето ми. Какво си пожела тя? Рим? Ню Орлийнс? Някъде другаде? Тя не сподели желанието си, както и бе редно, и просто духна свещичката.
Изръкоплясках и изсвирих, а след това загребах с лъжичка в глазурата на моето кексче, нетърпелив да опитам вкуса на творението си. Имайки предвид, че бях свършил най-тежката работа – глазурата и украсата – чувствах, че мога спокойно да ги нарека мои творения. Каси само бе купила съставките, намерила рецептата и отмерила и смесила продуктите.
– Никога не би ми хрумнало, че толкова добре си пасват супа от бамя и кексчета за десерт. – Сидни замълча, за да оближе глазурата от пръстите си и аз тутакси загубих способността да разсъждавам.
– Това беше част от гениалния план на Каси – казах накрая. – Тя каза, че целувките винаги са по-сладки след глазурата.
– Брей. Тя наистина е кулинарен гений. – Сидни дояде глазурата и изтри деликатно пръстите си със салфетка. – Като заговорихме за целувки. Да разбирам ли, че си излъскал до блясък мустанга?
– Ох. Ами. – Почти бях забравил за колата. – Не се паникьосвай, но.
– О, не. Какво си му направил?
Вдигнах отбранително ръце.
– По-спокойно, нищо не съм му направил.
Разказах ѝ накратко за случилото се този следобед и с тревога видях как дяволитият ѝ поглед изчезва и изражението ѝ помръква.
– Горката кола. Ще се обадя сутринта в сервиза, за да разбера какво не е наред. Май ще трябва да я откараме в специализиран сервиз.
– Ха. Не съм сигурен, че мога да си позволя дори този.
Тя сложи ръка върху моята.
– Ще ти дам назаем.
Усещах какво следва и знаех, че няма начин да ѝ се противопоставя.
– Ще ми се притечеш на помощ?
– Разбира се. Нали това правим. – Тя се приближи до мен. Хопър се опита да се намести между нас, но аз го избутах. – Аз спасявам теб. Ти спасяваш мен. Ние просто ще се редуваме всеки път, когато някой от нас се нуждае от помощ. И ако това ще те накара да се почувстваш по – добре, мисли си, че спасявам Ивашкинатор, а не теб.
Засмях се и я прегърнах през кръста.
– Това променя всичко. Само дето сега нямам кола и не мога да изпълня обещанието си за рождения ти ден.
17
Етническа група в щата Луизиана, потомци на френски емигранти, населявали източна Канада. – Бел. Прев.