Добре че поне щяхме да се срещнем в едно кафене. За разлика от прекрасната ми любима, аз нямах ограничения за кофеин и си поръчах най-голямата чаша кафе, която можеха да ми сервират. Кафеджията ме увери, че има още много от самия еликсир. От другия край на салона колежката ми ме гледаше развеселено, докато приближавах към масата ѝ.
– Е, привет, слънчице. Радвам се да видя сияещите ти очи и готовността ти да започнеш деня.
Вдигнах предупредително ръка, докато сядах на стола.
– Задръж така. Ще ми е нужна поне още една чаша от това, преди да започнеш да ми се струваш чаровна и остроумна.
Тя се ухили.
– Едва ли, аз винаги съм такава, денем и нощем.
С Роуина Кларк се бяхме запознали в първия ден от общите ни занятия по мултимедии.
– Имаш ли нещо против да ти правя компания? – попитах, докато се настанявах край масата ѝ. – Предполагам, че най-добрият начин да се изучава едно изкуство е да седиш до истински шедьовър. – Може и да бях влюбен, но все пак си оставах Ейдриън Ивашков.
Роуина ме измери с безразличен поглед.
– Нека да уточним нещо. От километър надушвам лиготиите, а освен това харесвам момичета, а не момчета, така че ако ме можеш да понесеш да ти говоря без преструвки, по-добре да отнесеш някъде другаде остроумията си и гела за коса. Не съм дошла в този колеж, за да търпя красавци като теб. Тук съм заради мъглявата вероятност да си изкарвам прехраната като дипломиран художник и надеждата след занятията да изпия една халба "Гинес".
Приближих стола си към масата.
– Предчувствам, че двамата ще се разбираме отлично.
Така и стана, сближихме се достатъчно, за да станем партньори в проекта за скулптури на открито. Скоро щеше да ни се наложи да преместим работната си площадка в кампуса, по преди това трябваше да довършим скицата, която започнахме по-рано тази седмица в кръчмата, след часовете. Бях се лишил от ежедневното си вечерно питие, за да изпия една бира с нея и макар че слабият алкохол нямаше голям ефект върху мен, Роуина я хвана доста бързо. Скицата ни така и остана недовършена.
– Да не би да си купонясвал снощи до късно? – попита ме тя сега.
Отпих щедра глътка от кафето си, чувствайки се донякъде виновен, че на Си дни щяха да ѝ потекат слюнките, ако можеше да ме види отнякъде.
– Просто си легнах късно – прозях се. – И така, докъде сме стигнали?
Тя измъкна нашата скица, надраскана на салфетка от бара, и прочете: "Пъхни скицата тук".
– Хм – промърморих, – многообещаващо начало.
След като един час обсъждахме идеите си, решихме да сътворим модел на монолита от "2001: Космическа одисея", а след това да го покрием с рекламни слогани и интернет сленг. Честно казано, филмът на Стенли Кубрик ми се беше сторил скучен, но Роуина не спираше да се прехласва какъв символ бил на напредъка на човешката еволюция и как нашият дизайн ще се превърне в иронично потвърждение на това докъде е изпаднало съвременното общество. Аз участвах в проекта най-вече защото си мислех, че нямаше да изисква много усилия. Винаги съм се отнасял сериозно към рисуването, но това беше само един урок от задължителната учебна програма.
Посветихме голяма част от деня на доставката на материалите за проекта. Роуина бе взела назаем пикапа на свой приятел и ние отидохме в един магазин за строителни материали с надеждата да намерим там голяма, правоъгълна бетонна плоча за нашия монолит. Провървя ни, дори открихме още няколко по-малки блока, които да послужат за фундамент.
– Може да направим пръстен – обясни Роуина, като прибра разсеяно непокорните, боядисани в бледолилаво кичури зад ушите си. – А после ще нарисуваме различните стадии на еволюцията. Например маймуните, пещерните хора и всичко останало чак до някой хипстър[2], пишещ есемеси на джиесема си.
– Не сме произлезли от маймуните – възразих ѝ, докато нагласявахме правоъгълната бетонна плоча. – Най-ранният предшественик на човека се нарича австралопитек. – Не бях напълно сигурен къде се вписва в този процес еволюцията на вампирите, но със сигурност не си го измислях.
Роуина пусна плочата и ме изгледа удивено.
– По дяволите, откъде знаеш това?
– Онзи ден споменах нещо за маймуните, а гаджето ми, хм, ми каза едно-две неща по въпроса. – "Едно-две неща" всъщност означаваше едночасова лекция по антропология.
2
Представител на субкултурата, на възраст между 17 и 30 години, с независим начин на мислене. – Бел. Прев.