Това се случваше след подобни силни изблици на магията на духа. Едва можех да се надигам от леглото, когато спасих живота на Джил. Цената за използването на такова голямо количество жизнена енергия беше твърде висока и разумът рухваше от висините, до които се бе издигнал. Е, поне моят. Лиса не бе страдала от такива драматични възходи и падения.
Цената при нея се свеждаше до непресекващ мрак, който я държеше в плен за няколко денонощия, унила и меланхолична, докато накрая не изчезнеше. А при Соня се наблюдаваха и двете последици.
"Моят малък, умислен художник", често ми казваше леля Татяна с лека насмешка, когато ме налягаха тези мрачни настроения. "Какво се върти днес в главата ти?" Но говореше с топлота, сякаш бе нещо очарователно. Все едно чувах гласа ѝ сега, сякаш я виждах, застанала до мен. Поех дъх на пресекулки, затворих очи и се напрегнах, за да прогоня видението. Тя не беше тук. Целунатите от сянката можеха да виждат мъртъвците. Лудите можеха само да си ги въобразяват.
Изядох пицата, опрян на кухненския плот, като си повтарях отново и отново, че това настроение ще премине. Знаех го. Винаги преминаваше. Но, о, колко мъчително бе очакването.
Като приключих, се върнах в дневната и се втренчих в картините. Това, което преди малко ми се струваше прекрасно и вдъхновяващо, сега ми изглеждаше плиткоумно и тъпо. Срамувах се от тези цапаници. Събрах ги и ги захвърлих като боклук в ъгъла, една върху друга, без да мисля за разкъсаните платна или незасъхналите бои.
После нападнах шкафа е алкохола.
Почти бях пресушил бутилката с текила, проснат върху леглото, заслушан в грохота на "Пинк Флойд", когато два часа по-късно вратата на спалнята се отвори. Усмихнах се, като зърнах Сидни. Носех се по опияняващите води на текилата, която бе притъпила духа и разсеяла донякъде онзи ужасен мрак. Не можех да кажа, че бях жизнерадостен и кипящ от сили и енергия, но вече не исках да се свра в някоя дупка. Бях победил духа, а когато видях красивото лице на Сидни, се изпълних с вьодушевление.
Тя ми се усмихна, но в следващия миг, само с един зорък поглед, оцени ситуацията. От усмивката ѝ не остана и помен.
– Ох, Ейдриън – беше всичко, което промълви.
Надигнах бутилката.
– Някъде по света днес е Sinco de Mayo[3], Сейдж.
Огледа набързо стаята.
– И Хонър ли празнува с теб?
– Хопър? Защо, за Бога. – Млъкнах за няколко секунди. – Аз. Уф. Май го забравих.
– Зная. Мод е изпратила есемес на госпожа Теруилиджър с молба някой да отиде да го прибере.
– Мамка му. – След всичко, което се бе случило с Роуина, моят подопечен дракон беше последното, за което можех да мисля. – Съжалявам, Сейдж. Напълно го забравих. Но съм сигурен, че е добре. Той всъщност не е истинско дете. Както мече ти казах, навярно се чувства отлично там.
Но сериозното ѝ изражение не се промени, дори стана още по-мрачно. Пристъпи към мен, взе бутилката с текила и отиде до прозореца. Твърде късно схванах какво се канеше да направи. Сидни отвори прозореца и изля навън остатъка от съдържанието на бутилката. Изненадан, скочих на крака.
– Това е много скъпа напитка!
Тя затвори прозореца и се извърна към мен. Изражението ѝ ме стресна. Не беше гневно. Не беше тъжно. Беше. Разочаровано.
– Ти ми обеща. Ейдриън. Пиенето на алкохол в компания не е проблем. Но самолечението с бутилката е проблем.
– А ти откъде знаеш, че е било самолечение? – не се сдържах, макар че не исках да ѝ противореча.
– Защото те познавам и са ми ясни признаците. Освен това понякога проверявам запасите ти от бутилки. Тази вечер си изпразнил бутилката, а това е много повече от едно питие за разтоварване.
Едва се сдържах да не изтъкна, че формално погледнато, по-скоро тя бе изпразнила бутилката.
– Не зависеше от мен – промърморих, при все че съзнавах колко неубедително звучах. Толкова зле, колкото и мантрата на Анджелина "аз не съм виновна". – Не и след това, което стана.
Сидни остави празната бутилка на шкафа и приседна до мен на ръба на леглото.
– Разкажи ми.
Обясних ѝ за Роуина и за ръката ѝ и за останалите събития, случили се до края на деня. Трудно ми бе да разказвам последователно, защото не спирах да се отклонявам и да се оправдавам. Спестих ѝ признанието си за отчаянието, обзело ме заради подаръка за рождения ѝ ден. Когато най-сетне замлъкнах, Сидни ме погали нежно по бузата.
3
Национален празник на Мексико в чест на победоносната битка срещу французите при Пуебло на 5 май 1862 г. – Бел. Прев.