– Харесвам изкуството си такова, каквото е – настоях, макар да осъзнавах, че звуча детински.
Айнщайн сви рамене и се облегна назад.
– В такъв случай, предполагам, че ще трябва да решиш кое е по-важно за теб.
– Тя – отвърнах, без да се замисля.
Той не каза нищо, но изражението му бе достатъчно красноречиво.
Аз въздъхнах и отново се изправих.
– Ще изпълня рецептата.
Лекарят ми даде още малко информация за страничните ефекти и ме предупреди, че ще е необходимо да се опитат различни методи, за да се получи желания резултат. Беше ми нужна много по-голяма воля, отколкото напоследък, за да изляза от кабинета му и да отида в аптеката, вместо в магазин за алкохолни напитки. Заставих се да изслушам обясненията на аптекаря за дозировката и предупреждението му, че с тези хапчета в никакъв случай не бива да се пие алкохол.
Но когато се прибрах у дома, не ми стигна смелостта да отворя шишенцето. Избрах една плоча напосоки, пуснах я, седнах на дивана и се втренчих в шишенцето в ръката си, чувствайки се по-объркан от всякога. Този стабилизатор на настроението беше истинска загадка. Мислех си, че ще ми предпишат като хапчетата на Лиса и въпреки че не бях голям любител на лекарствата, поне имах нея за пример. Но това? Какво щеше да стане? Ами ако Айнщайн грешеше и аз престанех да изпитвам всякакви чувства? Ако нямат никакво друго въздействие, с изключение на онези ужасни странични ефекти, които той каза, че се появявали изключително рядко?
От друга страна. Ами ако стабилизаторът не спре духа, но обуздае мрака? Това би било като сбъдната мечта. Точно на това първоначално се бе надявала и Лиса да постигне с помощта на антидепресантите. Пълното притъпяване на духа беше изненада. Невъзможно беше да храня надежда, че ще мога да запазя магията и в същото време да контролирам живота си. Идеята беше твърде изкусителна и аз отворих шишенцето, извадих едно от хапчетата и го сложих в дланта си.
Но не можах да го глътна. Твърде много се страхувах – страхувах се да загубя контрол, страхувах се и да се сдобия с контрол. Опитах се да мисля за Сидни, но не можах да извикам ясния ѝ образ в съзнанието си. В един миг тя се смееше и косата ѝ грееше като злато на слънчевата светлина. В следващия плачеше. Исках това, което бе най-добро за нея. И в същото време знаех, че това, което тя искаше, бе най-доброто за мен. Макар че ми беше толкова трудно да разбера кое точно е това. На масата до мен Хопър – като малка кристална статуетка – сякаш ме наблюдаваше преценяващо и аз го обърнах, за да не е с лице към мен.
Наоколо музиката се лееше и аз осъзнах, че съм пуснал плоча на Джеферсън Еърплейн. Засмях се, но смехът ми много скоро бе изместен от въздишка.
– "Едно хапче те прави по-голям, а друго – по-малък." – Стиснах таблетката в ръка. – "А тези, които ти дава мама, нищо не правят."[10] Глътни проклетото хапче, Ейдриън. Строгият глас в главата ми, слава Богу, беше моят собствен, а не на леля Татяна. Отворих длан и се втренчих в очертанията на таблетката. Просто го глътни. Имах чаша с вода и всичко необходимо.
Но все още не смеех.
Мелодичният рингтон на телефона на любовта ме накара да подскоча. Все още стиснал хапчето в ръка, напипах телефона с другата и прочетох есемес от Сидни: "Казах на 3., че съм забравила телефона си в магазина, така че се върнах и купих скицник и пастели. Случайно да познаваш някой гладуващ художник, който иска да ги използва?"
Сърцето ми сякаш се изду, преизпълнено с любов. Не проумявах как едно физическо тяло може да издържа на подобна мощ. Имах чувството, че гърдите ми всеки миг ще се пръснат.
– Добре, Алис – казах, без да откъсвам поглед от хапчето. – да видим какво можеш.
Сложих го в устата си и го глътнах.
ГЛАВА 12
Сидни
Окото ми не трепна, когато учителят ни от курса за напреднали по химия ни съобщи, че ще правим изненадващ тест. Но едва не припаднах, когато Зоуи ме осведоми, че баща ни пристига в Палм Спрингс.
– Какво? Кога идва? – възкликнах. Тъкмо бяхме седнали да обядваме в столовата.
– Довечера. Иска да вечеряме заедно. – Тя си взе от пържените картофки и ги огледа внимателно, сякаш бяха по-интересни от новината, която току-що ми сервира. – Днес са ги прегорили.
Храната беше последната ми грижа, при това нямаше нищо общо с тревогата за килограмите.
– Откога знаеш, че ще идва днес?
– Казах ти още миналата седмица – сви рамене тя.
– Да, но не уточни датата и часът! Не можа ли да ме предупредиш по-рано?