— Много правилно, макар че не бих му го казал в очите — Ашър пак се облегна напред, но този път без да ме докосне. — Значи признаваш, че твоите слуги са ти дали силата да победиш член на Съвета?
— Моят човешки слуга и моят вълк са просто продължения на моята сила. Техните ръце са мои ръце, техните дела са и мои дела. Такъв е законът на Съвета. Така че какво значение има откъде идва силата ми?
— Цитираш закона на Съвета, Жан Клод? Станал си доста по-предпазлив от последната ни среща насам.
— Предпазливостта никога не ме е подвеждала, Ашър.
— А нещо доставя ли ти радост? — странен въпрос, поставен от някой, който би трябвало да презира Жан-Клод.
— Има нещичко. А ти, Ашър? Как я караш? Все още ли служиш на Съвета или се съгласи да се заемеш с тази мисия, за да ме измъчваш?
— Да, отговарям утвърдително и на двата въпроса.
— Защо не избяга от Съвета?
— Мнозина се стремят да му служат — отговори Ашър.
— Ти не се стремеше.
— Може би жаждата за мъст е променила моите стремежи.
Жан-Клод постави ръка на рамото на Ашър.
— ma petite е права. Омразата е хладен огън и не топли.
Ашър се отдръпна назад, доколкото му позволяваше седалката. Погледнах бегло в огледалото за обратно виждане: той се сви в мрака, обгръщайки с ръце тялото си.
— Когато те видя да плачеш по своята любима, няма да ми е необходима друга топлина.
— Скоро ще пристигнем при „Цирка“ — казах аз. — Какъв е планът?
— Не мисля, че можем да имаме някакъв план. Трябва да допуснем, че всички наши са в ръцете им. Така че ще правим само онова, което можем ти и аз, сами.
— Ще се опитаме да си възвърнем „Цирка“ или какво?
Ашър се засмя.
— Тя сериозно ли говори?
— Винаги — отвърна Жан-Клод.
— Добре. Какво трябва да направим?
— Да оцелеете, ако можете — каза Ашър.
— Млъквай. Жан-Клод, ето какво искам да знам: как ще влезем вътре, тихомълком или с гръм и трясък?
— Съгласна си да се скатаваш пред тях, ma petite?
— Те са пленили Уили, Джейсън и кой знае колко още. Така че, ако това помогне за спасяването им, бих се скатала за малко.
— Не мисля, че си особено добра в скатаването — рече Жан-Клод.
— Не съм.
— Не, никакво скатаване тази вечер. Не сме достатъчно силни да си възвърнем „Цирка“, но ще влезем с гръм и трясък.
— Като доминанти? — попитах.
— Oui.
— До каква степен?
— Бъди агресивна, но не безразсъдно. Можеш да раняваш, когото успееш, но не убивай. Не бива да им се дава повод.
— Те смятат, че си започнал революция, Жан-Клод — обади се Ашър от мрака. — Като всеки революционер, загинеш ли, ще се превърнеш в мъченик. Не си им нужен мъртъв.
Жан-Клод се обърна към другия вампир:
— Тогава какво искат от мен, Ашър? Кажи ми.
— Искат да те превърнат в пример за останалите. Сам ще се убедиш.
— Ако бях планирал да създам алтернативен Съвет в Америка, тогава да, бих ги разбрал. Но аз познавам предела на своите възможности. Не мога да запазя креслото в Съвета от домогванията на съперниците. Това би било смъртна присъда. Искам просто да ме оставят на мира.
— Вече е твърде късно, Жан-Клод — въздъхна Ашър. — Съветът е тук и те няма да повярват на настояването ти, че си невинен.
— Но ти ми вярваш.
Той не отвърна веднага.
— Да, вярвам ти. Едно от нещата, които Жан-Клод винаги е умеел да прави добре, е да оцелява. Отправянето на предизвикателство към Съвета не е най-добрият начин за оцеляване — Ашър плъзна седалката си напред и лицето му отново се оказа много близо до моето. — Помни, Анита, че някога, преди много години, той чака доста, преди да ме спаси. Чака, докато се увери, че няма да го хванат. Чака, докато дойде моментът да ме спаси с минимален риск за себе си. Чака, докато Джулиана загина, защото иначе рискът щеше да бъде твърде голям.
— Това не е вярно — каза Жан-Клод.
Ашър не му обърна внимание.
— Гледай да не мине твърде много време, преди да те спаси.
— Аз изобщо не чакам някой да ме спасява.
Жан-Клод гледаше през прозореца преминаващите коли и тихо поклащаше глава.
— Вече ми омръзна да те слушам, Ашър.
— Омръзна ти, защото казвам истината.
Жан-Клод се обърна към него.
— Не. Защото ми припомни за нея и за това, че някога, много отдавна, аз бях почти щастлив.
Двамата вампири се загледаха в очите.
— Но сега ти се предоставя втори шанс — рече Ашър.
— Може би и на теб, Ашър. Но само ако не се вкопчваш в миналото.
— Миналото е всичко, което имам.
— Аз нямам вина за това — каза Жан-Клод.
Ашър се оттегли обратно в мрака и се сгуши на седалката си. Сметнах, че засега Жан-Клод води в спора. Но, наречете го предчувствие, не мислех, че двубоят е приключил.