Поклатих глава. Ако днес ми предстоеше да се срещна със страшилищата на вампирския народ, щяха да са ми необходими повече оръжия. В жабката на колата държах ножниците за сребърни ножове, които се носят на китката. Много често, когато облеклото ми не позволяваше да ги сложа, ги държах в джипа. Човек невинаги може да предвиди кога ще му потрябва хубав нож.
— Ще им кажа за всички оръжия, които видя — предупреди ме Лив.
Тъкмо пристягах ножовете.
— Ивет и Балтазар знаят, че имам пистолет. Не се опитвам да хитрувам, просто се подготвям.
Отворих вратата, излязох и се огледах дали няма някой друг наблизо, макар че наистина древните вампири умеят да се крият на почти открити места. Някои от тях превъзхождат хамелеоните по способността да се сливат с обкръжаващата ги среда. Видях един, който можеше да се загръща в сенките и после да ги сваля от себе си като плащ. Беше впечатляващо!
Лив се измъкна от колата и застана до мен. Твърде напомпани бяха мускулите й, за да скръсти непринудено ръце на гърдите си, но се опита. Пробва да си придаде равнодушния вид на телохранител по време на работа. Висока беше около метър и осемдесет и широка като трикрилен гардероб. Не беше необходимо да се старае кой знае колко, за да изглежда страховито.
Жан-Клод излезе от колата откъм моята страна и застана между нас. Не бях сигурна кого искаше да защити — мен или нея.
В ръцете му беше дългото палто на Ашър.
— Предлагам ти да го облечеш, ma petite, за да не се виждат оръжията.
— Ще им кажа за ножовете — отново предупреди Лив.
— Ако оръжията са на видно място, това се тълкува като явно предизвикателство — поясни Жан-Клод. — Някой може да реши, че трябва да ти ги отнеме.
— Нека да се опита.
Жан-Клод ми подаде преметнатото през ръката му палто с думите:
— Заповядай, ma petite.
Взех палтото. Той рядко казваше „заповядай“.
— Анита — повика ме Лив.
Погледнах я. Изражението й беше сериозно, суровото й скандинавско лице беше станало непроницаемо.
— Погледни ме в очите.
— Какво правите вие? — поклатих глава аз. — Седите и гледате старите филми за Дракула, за да запомняте репликите ли?
Лив заплашително пристъпи напред. Вдигнах поглед към нея.
— Лив, престани да се правиш на голям страшен вампир. Вече сме го отиграли това и ти не успя да ме поразиш с поглед.
— Постъпи, както иска тя, ma petite — рече Жан-Клод.
— Защо? — намръщих се аз. Откъде ли се взе у мен тази подозрителност?
— Защото, ако силата на Странника може да те омагьоса чрез очите на Лив, е по-добре да се разбере тук, на сравнително безопасно място, отколкото в обкръжението на по-силни врагове.
В думите му имаше логика, но идеята като цяло не ми допадна. Свих рамене.
— Добре.
Взрях се в лицето й, в сините й очи, макар че цветът им беше малко помътнял от уличното осветление.
Лив се обърна. Ивица жълта светлина от отворената врата на джипа падна върху очите й и им придаде забележителен виолетов, почти пурпурен оттенък. Най-красивото на лицето й бяха очите и аз винаги с лекота издържах втренчения й поглед.
И този път бе същото. Дори не мигнах.
Лив сви юмруци. Заговори, но се обърна не към мен и не към Жан-Клод, а към някой друг:
— Ти ми обеща! Обеща ми сила, с която да подчиня съзнанието й!
Подухна вятър, достатъчно хладен, че да настръхна и да се загърна в палтото.
Лив се засмя отривисто, все едно излая, и вдигна ръце, сякаш се загръщаше със студения вятър като с плащ.
Същият този вятър повдигна косите на тила ми, но не заради студа, а заради силата, която бе в него.
— А сега — каза Лив, — погледни ме в очите, ако смееш.
— Добре си научила репликата — отвърнах аз.
— Боиш ли се от погледа ми, Екзекуторке?
Студеният вятър, появил се неизвестно откъде, утихна след последно ледено докосване. Почаках лятната жега да ме обгърне отново, почаках по гърба ми да потече пот и след това вдигнах поглед.
Преди избягвах да гледам вампирите в очите. Имах някакъв естествен имунитет, но дори по-младите вампири бяха опасни. Хипнотичният поглед беше трик, който в по-голяма или по-малка степен владееха почти всички вампири. Силата ми беше нараснала и вампирските знаци я бяха укрепили. Тогава от какво се боях сега?
Срещнах виолетовия поглед на Лив, без да мигна. Отначало в тези очи нямаше нищо, освен необичайния цвят. Напрегнатостта ми изчезна, раменете ми се поотпуснаха. Очи като очи. После стана така, сякаш виолетовите й очи бяха вода, а аз се носех по водната повърхност, докато нещо изплува из дълбините и ме дръпна надолу. Чувството винаги е било подобно на падане, но този път нещо ме държеше, нещо тъмно и силно, и ме всмукваше като пробой в лед. Изпищях и взех да ритам, за да се измъкна от този леден пласт, да се добера до повърхността, която не беше физическа, не бе дори метафорична, но аз с усилие се издигах към нея. Мъчех се да се откъсна от притеглянето на мрака под мен.