Опомних се, застанала на колене на асфалтовата настилка на паркинга и стиснала ръката на Жан-Клод.
— Какво ти е, ma petite! Добре ли си?
Аз само поклатих глава, все още бях неуверена в гласа си. Забравила бях колко мразя да се подчинявам на вампирски поглед. Забравила бях това чувство на безпомощност. Собствената ми сила ме бе направила нехайна.
Лив се опря отстрани на джипа. Тя също изглеждаше уморена.
— Този път почти успях да те пипна.
— Нищо не си пипнала — възвърнах си гласа аз. — Не в твоите очи потънах, а в неговите.
— Той ми обеща власт над теб, Анита — поклати глава тя, — сила, способна да подчини мисълта ти.
Позволих на Жан-Клод да ми помогне да стана, толкова слаба се чувствах.
— Значи те е излъгал, Лив. Това не е твоята сила, а неговата.
— Сега ти се боиш от мен — каза тя. — Чувствам страха ти.
— Да, изплаших се — кимнах. — Ако това те радва, тогава радвай се.
Заотстъпвах назад, по-далеч от нея. Още оръжия. Трябват ми още оръжия.
— Радвам се — рече тя. — Не можеш дори да си представиш колко се радвам.
— Неговата сила те е напуснала, Лив — отбеляза Жан-Клод.
— Но ще се върне — каза Лив.
Заобиколих джипа. Трябваше да се добера до багажника, обаче не исках да се доближавам до Лив. Този път ми се беше удало да се освободя, но не исках пак да предизвиквам съдбата.
— Силата може да се върне, Лив, но Анита прекъсна връзката ти с него. Отблъсна силата му.
— Не — възрази Лив. — Той сам й позволи.
Жан-Клод се засмя, този смях пробяга по кожата ми и разбрах, че Лив усеща същото.
— Странника би възпрял ma petite, ако това беше по силите му. Но той не можа. Тя е твърде едра риба дори за неговата мрежа.
— Лъжец! — възкликна Лив.
Оставих Лив и Жан-Клод да се препират. Да, аз се бях освободила от силата на Странника, ала това не беше нито приятно, нито лесно. Макар че, като се замисля, притеглянето прекъсна веднага, щом започнах да се съпротивлявам. Тъжната истина беше, че аз не се опитах да се предпазя по-рано. Вторачих се в очите на Лив неподготвена, просто чаках, твърдо уверена, че няма да й се удаде да ме подчини. Това беше глупаво. Не — самонадеяно. Понякога разликата между тези два епитета не е голяма.
Минах зад джипа и взех да ровя из багажника. Едуард, наемният убиец на върколаци, беше убедил един негов познат да реконструира автомобила ми. Страничното гнездо за резервното колело сега беше тайник. Вътре бяха браунингът ми и резервните патрони. Когато Едуард ме уговаряше, се почувствах глупаво, но явно е бил прав. Отворих скривалището и попаднах на изненада — автоматичен пистолет мини узи с колан за носене през рамото. На пистолета беше залепена бележка:
„Вече разполагаш с огромна огнева мощ.“
Нямаше подпис, но явно беше от Едуард. Той бе започнал кариерата си като обикновен наемен убиец, но с хората му беше прекалено лесно и затова премина на чудовища. Едуард обичаше предизвикателствата. Вкъщи имах още един мини узи, също подарък от него. Той винаги притежаваше най-добрите играчки.
Свалих палтото и преметнах през рамото си колана с пистолета. Когато пак се облякох, преместих узито на гърба си. Не бе най-доброто място, но трудно се забелязваше. Вторият браунинг „Хайпауър“ също беше в скривалището. Пъхнах го в джоба си, а в другия джоб — още два пълнителя с патрони. Когато скочих на земята, палтото смешно провисна, но ми беше толкова голямо, че това не пораждаше подозрения.
Вампирите бяха прекратили спора. Лив мрачно се беше облегнала на джипа, сякаш Жан-Клод бе оставил за себе си последната дума или бе спечелил словесната надпревара.
Стоях и гледах Лив, и ми се прииска да я застрелям. Не защото ни беше предала, а защото ме бе накарала да се боя. Лошо основание. И при това причината беше моето нехайство. Старая се да не наказвам другите за собствените си грешки.
— Не мога да те оставя без наказание, Лив — рече Жан-Клод. — Съветът ще сметне това за слабост.
Тя само го погледна.
— Удари ме, ако така ще се почувстваш по-добре, Жан-Клод — тя се оттласна от джипа, с три дълги крачки преодоля разстоянието между нас и вирна брадичка като побойник, който предизвиква съперника си да нанесе първия удар.