— Не, Лив — поклати глава Жан-Клод и нежно я докосна по лицето. — Друго съм намислил.
Погали я по бузата.
Тя въздъхна и потърка лице о дланта му. Откакто бе попаднала в града, тя се опитваше да се вмъкне в леглото на Жан-Клод и никога не беше крила намерението си да се издигне, като спи с него. И беше много разочарована, че той не й съдейства.
Тя нежно го целуна по дланта.
— Всичко можеше да бъде другояче, ако не беше тази твоя домашна любимка.
Аз се приближих и застанах зад тях, но все едно не бях там. Те се намираха на някакво особено тяхно си място, което по чиста случайност се падна в полезрението ми.
— Не, Лив, не би могло да бъде другояче — отвърна Жан-Клод. — Не заради Анита не те допуснах до леглото си, а заради самата теб.
Ръката му стисна гърлото й. Пръстите му се впиха в плътта. С едно рязко движение Жан-Клод изтръгна гръкляна й.
Лив се свлече на асфалта, задушаваше се. Кръвта бликна от гърлото й, бълваше от устата й. Тя се затъркаля по гръб, стиснала с ръце шията си.
Аз застанах до него, загледана в Лив. Дълбоко в раната се показа костта на гръбнака. Очите й бяха облещени, изпълнени с болка и страх.
Жан-Клод изтри пръстите си с извадена отнякъде копринена кърпичка, като хвърли парчетата плът на асфалта, където те останаха да лежат, дребни и маловажни, и беше непонятно как е възможно липсата им да причини смърт.
Лив се гърчеше по асфалта. Лицето на Жан-Клод беше с обичайната красива и хладна маска, сякаш съзерцаваше луната. Лицето ми никога няма да има неговата съвършена красота, но дори без огледало знаех, че сега то е също толкова безизразно. Гледах как Лив се гърчи и не чувствах жал.
Никакъв студен вятър не й се притече на помощ. Мисля, че това я изненада, тъй като тя протегна ръце към Жан-Клод и го замоли с поглед да й помогне. Той не помръдна, потънал в своето велико, изпълнено с очакване, мълчание, сякаш се канеше да изчезне. Може би не го вълнуваше това, че Лив умира.
Ако бе човек, щеше да умре бързо. Но тя не беше и смъртта се бавеше. Лив не умираше. Не знам дали беше жалост, но не можех просто да стоя и да гледам как някой търпи толкова силна болка, такъв ужас.
Извадих браунинга от джоба на палтото си и го насочих в главата й.
— Ще сложа край на мъките й.
— Тя ще оцелее, ma petite. С времето вампирското й тяло само ще заличи тази рана.
— Защо новият й господар не й помага?
— Знае, че тя ще се излекува и без неговата помощ.
— Не иска да хаби енергията си напразно?
— Нещо такова — отвърна Жан-Клод.
Трудно беше да се определи със сигурност, защото кръвта пречеше, но раната като че ли започваше да зараства. Ала щеше да мине време, докато заздравее напълно.
— За нас е един вид официален поздрав да предложиш на другия гръкляна, или китката, или свивката на лакътя си. По-низшите предлагат плътта си на по-възрастните в знак на признаване на силата им. Това е мило и вежливо, но и е реалност, ma petite. Лив ми предложи гръкляна си и аз го приех.
Взрях се в невъобразимо облещените очи на вампирката.
— Тя знаеше ли, че това може да се случи?
— Ако не е знаела, значи е глупачка. Такова прегрешение не се прощава, особено когато по-младият вампир оспори властта на по-възрастния. Тя се усъмни в моето господство над нея. И си плати за това.
Лив легна на хълбок и се закашля. Дъхът й гъргореше в гърлото като предсмъртно хъркане. Тъканите се възстановяваха, тя отново дишаше. Когато успя да си поеме достатъчно въздух, за да е в състояние да говори, тя каза:
— Бъди проклет, Жан-Клод!
И отново изкашля кръв. Колко съблазнително!
Жан-Клод ми подаде ръка. Той я беше избърсал, но без вода и сапун кръвта под ноктите не може да се изчисти. Поколебах се за миг, после поех ръката му. До края на нощта щяхме да се изцапаме с кръв много повече — в това не можеше да има съмнение.
Тръгнахме към „Цирка“. Палтото се издуваше около мен като пелерина. Узито леко ме удряше по гърба. Взех още нещо от жабката на колата — дълга сребърна верижка с кръст на нея. Започнах да нося дълги верижки още при първите си срещи с Жан-Клод. По-късите падаха изпод дрехите ми в най-неподходящите моменти. Бях въоръжена като за лов на мечки… тоест на вампири, и бях готова да убивам. Едуард щеше да се гордее с мен.
13
Страничната врата на „Цирка“ нямаше дръжка. Единственият начин да се влезе вътре е някой да ти отвори. Предпазни мерки. Жан-Клод почука и вратата сама се отвори навътре. И остана отворена — очакваща и зловеща.