Зад вратата имаше малък склад, от чийто таван висеше кабел с монтирана гола крушка в края. Покрай стената имаше няколко куфара и нищо повече. Една врата вдясно отвеждаше в главните помещения на „Цирка“, където посетителите обикновено се возеха на виенско колело и ядяха захарен памук. Вляво имаше по-малка врата и натам нямаше нито ярки светлини, още по-малко захарен памук.
Лампата се клатушкаше насам-натам, сякаш някой току-що я беше бутнал. Светлината от нея танцуваше и се сливаше с мрака. На лявата врата нещо блесна. Нещо, прикрепено към повърхността й.
Блъснах вратата в стената само за да се убедя, че зад нея няма никого. После се облегнах на нея и извадих браунинга.
— Спри клатенето на крушката — казах аз.
Жан-Клод се пресегна и хвана крушката. Наложи му се да застане на пръсти. Този, който я беше разклатил, бе не по-нисък от метър и осемдесет.
— В помещението няма никого, ma petite — рече Жан-Клод.
— Какво е това на вратата? — попитах аз.
Нямах никаква представа какъв може да е този плосък и тънък предмет. Но каквото и да беше, бе заковано за вратата със сребърни гвоздеи.
Жан-Клод въздъхна дълбоко.
— Mon Dieu!
Преминах през помещението, държейки с две ръце насочения към пода браунинг. Жан-Клод каза, че в помещението няма никого, и аз му вярвах, но на себе си вярвах повече.
На вратата се показа Лив. Тя се олюляваше, отпред тялото й беше покрито с кръв, ала гърлото й беше невредимо. Дали пък Странника не й бе помогнал, след като ние се отдалечихме? Лив се закашля така, че беше болезнено дори да я слуша човек.
— Исках да погледам лицата ви, когато видите какво е сторил Господарят на зверовете — каза тя. — Странника не позволи той и неговите сътрудници да ви се представят лично. Ето визитната картичка на Господаря на зверовете. Харесвате ли я?
В гласа на Лив звучеше хищен, противен ентусиазъм. Какво, по дяволите, имаше на вратата?
Дори когато застанах по-близо, не можах да разбера какво е. От него по вратата се стичаха тънки струйки кръв. В спарения въздух се застояваше сладникавата й металическа миризма. Предметът беше тънък, почти като лист хартия, но при допир повече приличаше на пластмаса. Беше извит по краищата и придържан от пет сребърни гвоздея.
Внезапно ужасна мисъл ми мина през главата. Толкова ужасна, че очите ми не се съгласяваха с нея. Направих три крачки назад и се опитах да видя очертанието. Ето, ето ги — две ръце, два крака, рамене. Това е човешка кожа! Щом разгледах формата й, нямаше смисъл да се заблуждавам. И знаех, че тази нощ, когато затворя очи, картината няма да изчезне. Това разтегнато нещо неотдавна е било живо.
— А къде са дланите, ходилата? — попитах аз и гласът ми прозвуча странно, хладно, почти равнодушно. Устните и пръстите на ръцете ми затрепериха от истински ужас.
— Това е просто задната част на нечие тяло, а не цялата кожа, ma petite. Трудно е да се смъкне кожата от дланите и ходилата, когато жертвата все още се съпротивлява — рече Жан-Клод. Гласът му беше съвсем глух, хладен.
— Все още се съпротивлява? Искаш да кажеш, че кожата е смъкната от жертвата приживе?
— Ти си полицейският експерт, ma petite.
— Нямаше да има толкова много кръв, ако жертвата не е била жива — досетих се аз.
— Да, ma petite.
Знаех, че е прав. Но гледката на закована за врата човешка кожа ме беше изумила. Дори аз виждах такова нещо за първи път.
— Господи! Сребърните гвоздеи означават, че жертвата е била вампир или ликантроп, нали?
— Много е вероятно — отвърна Жан-Клод.
— Значи е още жив?
Той се обърна към мен и погледът му беше едновременно празен и красноречив. Жан-Клод го умее.
— Бил е жив, когато са смъкнали кожата. Ако е бил вампир или ликантроп, не е достатъчно да му се смъкне кожата, за да бъде убит.
Аз цялата се разтреперих. Не просто от страх, а от ужас. Ужас от хладнокръвието и бездушието на извършителите.
— Ашър спомена за някакъв Падма. Той ли е Зверският господар?
— Господарят на зверовете — поправи ме Жан-Клод. — Не можеш да го убиеш за това провинение, ma petite.
— Грешиш — отвърнах аз. Ужасът ме обхващаше като ледена кора под кожата, но по-силен от него беше гневът. Яростта. А под яростта имаше страх. Страх от този, способен да съдере кожата на някого още докато е жив, само за да покаже на какво е способен. Това говореше за извършителя — че не се подчинява на никакви правила. А на мен съвсем определено ми говореше, че съм длъжна да го убия още щом го видя.
— Днес не можем да го накажем, ma petite. По-важното сега е дали ще оцелеем всички ние. Помни това и смири гнева си.