Не можех да извърна поглед от вратата.
— Гняв е меко казано.
— Тогава смири яростта си. Длъжни сме да спасим другите.
— Ако все още са живи.
— Всички бяха живи, когато се качих горе да ви чакам — каза Лив.
— Чия е тази кожа? — попитах аз.
Тя се разкикоти с обичайния си неприятен смях. Вече беше добре, всичките й рани бяха зараснали.
— Познай — рече тя. — Ако отгатнеш, ще ти кажа, но само ако отгатнеш.
Едва се овладях да не насоча браунинга в нея. Поклатих глава.
— Не, Лив, няма да играя никакви игри с теб. Истинските игри дори не са започнали, те ни предстоят долу.
— Добре казано, ma petite. Да слизаме.
— Не — възрази Лив. — Не, ще отгатваш! Отгатни кой е това! Искам да видя лицето ти, искам да видя мъката в очите ти, когато започнеш да изреждаш мислено един по един всичките си приятели, Анита. Искам да наблюдавам какъв ужас се изписва на лицето ти, когато започнеш да си представяш какво може да сме причинили на всеки от тях.
— Какво съм ти сторила, Лив? — попитах аз.
— Застана на пътя ми — отвърна тя.
Поклатих глава и насочих пистолета в нея.
— Имаш три тежки провинения, Лив.
— За какво говориш? — намръщи се тя.
— Първо, ти ни предаде. Второ, опита се да ме подчиниш с поглед. Отчасти и аз имам вина за това, така че бих могла да не го броя. Но ти си положила клетва да защитаваш народа на Жан-Клод. Заклела си се да използваш чудесното си тяло, силата си, за да защитаваш слабите. Заклела си се да защитаваш този, на когото е принадлежала кожата. Ти си го предала. Предала си го на адски мъки. Това е третото ти провинение, Лив.
— Не можеш да ме убиеш, Анита. Странника ще ме излекува, каквото и да ми направиш.
Стрелях в дясното й коляно. Тя падна на пода, хвана с ръце коляното си, загърчи се, запищя.
Усетих, че се усмихвам много неприятно.
— Надявам се, че боли, Лив. Надявам се, че адски боли.
Температурата в помещението не се понижи, а просто падна като камък. Стана толкова студено, че очаквах да видя дъха си. Лив престана да пищи и ме загледа с виолетовите си очи. Ако можеше да убива с поглед, аз щях да падна на място.
— Нищо не можеш да ми направиш, Анита. Моят Господар няма да позволи. — Лив се изправи на крака и накуцвайки едва забележимо, тръгна към вратата със страшното украшение. Тя опъна края на кожата и посочи дупките в нея, които нямаха нищо общо с дрането. — Аз пих от него, докато го измъчваха. Пих кръвта му, докато крещеше. — Лив извади пръстите си, омазани с кръв, и ги облиза, като ги налапваше един по един. — Ммм, вкусно!
Трябваше само да отгатна кой е и тя щеше да потвърди. Трябваше само да се съглася да играя нейната игра. Стрелях в другото й коляно.
Тя се свлече на пода с писъци.
— Не разбра ли? Нищо не можеш да ми направиш!
— Струва ми се, че мога, Лив. Мога да ти причиня болка — пак прострелях дясното й коляно. Тя легна по гръб, пищеше и ту се хващаше за треперещите си колене, ту отдръпваше ръце, защото я болеше от собственото й докосване.
От силата на Странника кожата ми настръхна. Да, той наистина възнамеряваше да я излекува. И ако не се канех да я убия, щеше да е добре да съм далече, когато тя се изправи на крака. Познавах Лив и бях наясно, че когато стане, няма да е на себе си от ярост. Друго не можеше и да се очаква. Всъщност, ако бях изчакала да се изправи, това щеше да бъде самоотбрана. Разбира се, преднамерена самоотбрана.
— Да вървим, ma petite, остави я. Странника едва ли ще прояви снизхождение за втори път, или този ще бъде третият? Сега ще започне да я лекува, както той си знае — ще редува снизхождението с наказание. Предимно такива са даровете на Съвета.
Жан-Клод отвори вратата на стълбището към подземието и се изцапа с кръв. Протегна мръсната ръка пред себе си, сякаш не знаеше къде да я дене. Накрая премина през вратата и се избърса в стената, като остави кървава диря по нея.
— Колкото повече се бавим, толкова повече мъчения ще измислят.
С тези утешителни думи Жан-Клод заслиза по стъпалата. Аз хвърлих последен поглед към Лив. Тя лежеше на хълбок и крещеше, че ще ме види мъртва. Трябваше да стрелям в главата й, та мозъкът й да се разпръсне по пода. Ако бях истински безпощадна, точно така щях да постъпя. Но не бях. Пощадих й живота и я оставих да сипе закани. Едуард щеше да бъде много недоволен.
14
Стъпалата, водещи надолу, бяха по-високи от обикновените, сякаш не бяха правени за хора. Затръшнах вратата с крак, защото не исках да се докосвам до кръвта. Виковете на Лив почти заглъхнаха. Все още можеше да се доловят, подобни на жужене на насекомо, но вратата беше добре звукоизолирана — явно за да притъпява виковете отдолу. Разбира се, сега там цареше мъртва тишина, толкова дълбока, че можеше да се чуе.