Жан-Клод се спускаше по неудобните стъпала с естествената си грация, като голям котарак. На мен ми се наложи да повдигна полите на палтото с лявата си ръка, за да не го настъпвам. На осемсантиметровите си токчета аз не слизах, а по-скоро куцуках по стъпалата.
Жан-Клод почака на извивката на стълбището пред площадката.
— Мога да те нося, ma petite.
— Не, благодаря.
Ако свалях обувките си, щеше да се наложи да придържам и дългата си рокля, а ми бе необходима свободна ръка за пистолета. Ако трябваше да избирам да вървя бавно и с пистолет в ръка или бързо, но ръцете ми да са заети с дрехите, предпочитах първото.
Стълбището беше празно и толкова широко, че по него можеше да мине малка кола. Вратата в долния му край беше от масивен дъб, обкована с желязо, като врата на подземен затвор. Хубава аналогия със събитията от тази вечер.
Жан-Клод дръпна тежката врата към себе си и тя се отвори. Обикновено беше заключена. Той се обърна към мен:
— Съветът може да поиска да приветствам официално всеки вампир вътре.
— Тоест може да ти направят същото, каквото ти стори с Лив?
Той се усмихна едва забележимо.
— Ако не призная господството им над мен, тогава може би да.
— Ами ако го признаеш? — попитах аз.
Той поклати глава.
— Ако се бяхме обърнали към Съвета за някаква помощ, тогава нямаше да упорствам. Просто щях да призная тяхното превъзходство и точка. Не съм достатъчно силен, за да вляза в Съвета. Знам това.
Той прокара длани по воланите на ризата си и оправи маншетите на сакото си така, че дантелата по китките му да изглежда колкото се може по-ефектно. Когато Жан-Клод беше нервен, той често отделяше голямо внимание на външния си вид. Но, разбира се, когато не нервничеше, също обичаше да се занимава с него.
— Дочувам някакво „но“ — казах аз.
Той ми се усмихна.
— Oui, ma petite. „Но“ се състои в това, че те дойдоха при нас. Нахлуха в нашата земя. Раниха наши съграждани. Ако ние без борба ги признаем за по-висшестоящи от нас, може да поставят на мое място нов Господар. Да ми отнемат всичко, което съм придобил.
— Аз си мислех, че само със смърт може да се свали Господар.
— Най-накрая ще стигнат и до това.
— Тогава ще се вмъкнем насила.
— Не можем да победим със сила, ma petite. Това, което сторихме с Лив, се очакваше. Тя трябваше да си понесе наказанието. Но в борбата на живот и смърт ще победи Съветът.
Смръщих чело.
— Не можем просто да им кажем, че са повече от нас и са по-страшни. И да се бием не можем. Тогава какво можем да правим?
— Да играем тяхната игра, ma petite.
— Каква игра?
— Тази, която преди много години овладях, докато бях още в двора. Това е комбинация от дипломация, перчене и оскърбления — Жан-Клод повдигна към устните си лявата ми ръка и нежно я целуна. — В някои отношения ти играеш много добре, в други — много зле. Дипломацията не ти е силна страна.
— Затова пък съм много добра в перченето и нанасянето на оскърбления.
Той се усмихна, без да пуска ръката ми.
— Така е, ma petite, наистина е така. Прибери оръжието. Не казвам да не го използваш, но внимавай по кого стреляш. Не всичко, което ще видиш тази вечер, може да бъде поразено дори със сребърни куршуми — той килна глава настрана, сякаш се замисли. — Макар че, щом заговорихме за това, ще ти кажа, че аз все още нито веднъж не съм присъствал на опит да се убие член на Съвета с модерни сребърни боеприпаси — Жан-Клод се усмихна. — Но може и да стане — той поклати глава, сякаш искаше да прогони от ума си тази картина. — Обаче ако се стигне до убийство на член на Съвета със сребърни куршуми, значи всичко е изгубено и ще ни остава единствено да вземем в плен толкова врагове, колкото успеем.
— И да спасим колкото се може повече от нашите — добавих аз.
— Ти не знаеш какво представляват те, ma petite. Ако ние загинем, то няма да има пощада за онези, които ни останат верни. Всяка истинска революция започва с изтребване на привържениците на предишния режим.
Той леко докосна дясната ми ръка — деликатно напомняне. Все още държах в нея пистолета си. Кой знае защо не ми се искаше да го прибера.
Но го прибрах, със свален предпазител. Не исках да знаят, че нося пистолет, значи не биваше да продължавам да го държа в ръка. А свалих предпазителя, защото не исках да си прострелям крака. Това щеше да бъде смущаващо и болезнено и вероятно нямаше да направи впечатление на Съвета. Не разбрах какво имаше предвид Жан-Клод под „игра“, но от доста време си имам работа с вампири и знам, че понякога, ако им направиш впечатление, можеш да си тръгнеш жив. Разбира се, понякога може, така или иначе, да те убият. Понякога с перчене можеш да си спечелиш единствено по-бавна смърт, както едно време някои индиански племена са измъчвали само онези врагове, които според тях са били достойни за тази чест. Можех да мина и без нея. Но понякога ти се предоставя възможност да се спасиш посред някое мъчение. Ако просто ти изтръгнат гръкляна, няма други варианти. Така че ние определено щяхме да се опитаме да ги впечатлим. Ако не можехме, щеше да ни се наложи да ги убием. Ако и това не ни се удадеше… тогава те щяха да ни убият. Лив беше едва началото на вечерната забавна програма.