И гостната се оказа празна стая с каменни стени. Всички старания на Жан-Клод бяха отишли на вятъра — на пода лежаха купчини бели и черни платове и парчета натрошено дърво. Недокоснат беше само портретът над фалшивата камина — този на Жан-Клод, Джулиана и Ашър, последният без белези. Мислех, че ни очаква неприятна изненада, но само Уили Маккой стоеше пред студената камина, с гръб към нас и поставени на кръста ръце. Жълтеникавозеленото му сако беше в рязък контраст с пригладената му назад черна коса. Единият му ръкав беше скъсан и изцапан с кръв. Уили се обърна към нас. Кръв течеше от дълбока рана на челото му и той я попиваше с кърпичка с изрисувани на нея танцуващи скелети. Кърпичката беше копринена, подарък от приятелката му — стогодишна вампирка, която неотдавна се присъедини към нас. До високата, дългонога и красива Хана, Уили изглеждаше още по-нисичък, неугледен и въобще… Уили.
Той ни се усмихна.
— Колко хубаво, че дойдохте.
— Стига сарказъм — прекъснах го аз. — Къде са всички? — тръгнах към него, но Жан-Клод ме спря, като ме хвана за ръката.
Уили се усмихваше почти мило и гледаше Жан-Клод така, сякаш очакваше нещо. Никога преди не бях виждала такова изражение на лицето му.
Погледнах за миг Жан-Клод. Беше си сложил съвършената маска на лице — непроницаемо, предпазливо. Не… излъчващо страх.
— Какво става тук? — попитах аз.
— ma petite, позволи ми да ти представя Странника.
Смръщих вежди към него.
— Моля?
Уили се засмя — със същия дразнещ хаплив смях, както обикновено, но този път преминаващ към ниско, злорадо ръмжене, от което ми се изправиха косите. Гледах го и съзнавах, че на лицето ми е изписано изумление.
Наложи ми се да преглътна, преди да мога да заговоря, макар че не знаех какво да кажа.
— Уили?
— Той вече не може да ти отговори, ma petite.
Уили стоеше и ме гледаше. Приживе беше тромав като мечок. И след смъртта му нещата не се бяха подобрили. Не бе прекарал като мъртвец достатъчно дълго, за да овладее онзи свръхестествен маниер на движение като на другите вампири. Понесе се към нас на вълната на плавната си грация. Това не беше Уили.
— По дяволите — тихо казах аз. — Временно ли ще е така, или завинаги?
Непознатият в тялото на Уили отново се засмя.
— Аз просто наех тялото му. Наемам страшно много тела, нали Жан-Клод?
Почувствах, че Жан-Клод ме дърпа назад — не искаше да се приближаваме. Аз не се възпротивих и отстъпихме. Странно беше усещането да отстъпвам пред Уили. Той беше един от най-безобидните вампири, които бях виждала. Сега ръката на Жан-Клод трептеше от напрежение. Чувах как сърцето му бие в главата ми. Страх го беше и неговата боязън се предаде и на мен.
Странника спря, сложи ръце на хълбоците си и се засмя.
— Страхуваш се да не те използвам пак за свой кон ли, Жан-Клод? Ако наистина са ти стигнали силите да сразиш Земетръсеца, то би трябвало да си достатъчно силен да се противопоставиш и на мен.
— По природа съм предпазлив, Страннико. Тази моя привичка не отслабва с годините.
— Езикът ти винаги е бил чудесен, и не само той.
Намръщих се на тази двусмислица — не бях сигурна нито че съм го разбрала добре, нито че бих искала.
— Пусни Уили.
— Нищо лошо няма да му се случи — каза вампирът.
— Уили все още е в тялото — рече Жан-Клод. — Все още усеща, вижда. Ти само си го избутал, Страннико, но не си го изместил.
Погледнах Жан-Клод. Лицето му беше безизразно.
— Говориш така, сякаш знаеш от личен опит — отбелязах аз.
— Някога Жан-Клод беше едно от любимите ми тела. Двамата с Балтазар много често го използвахме.
Балтазар излезе от далечния коридор, сякаш тъкмо тези думи очакваше. Може би точно така си и беше. Той се усмихваше, но това бе по-скоро зъбене, отколкото усмивка. Закрачи из стаята в белия си елегантен костюм, в който приличаше на дребен мошеник. Застана зад Уили и постави ръце на малките рамене на дребосъка. Уили, тоест Странника, се облегна на гърдите на Балтазар. По-едрият Балтазар го прегърна. Двамата бяха любовници.