— Той осъзнава ли какво се върши с тялото му? — попитах аз.
— Да — отвърна Жан-Клод.
— Уили не си пада по мъже.
— Така е — потвърди Жан-Клод.
Преглътнах и се опитах да мисля логично, но не ми се получаваше. Вампирите не са способни да си присвояват телата на други вампири. Просто не е възможно. Но аз гледах познатото лице на Уили, съзирах чуждите мисли в кафявите му очи и разбирах, че това е истина.
Тези кафяви очи ми се усмихваха. Сведох поглед. Ако Странника можеше да ме измъчва чрез очите на Лив дори когато не беше в тялото й, то сега със сигурност можеше да ме погълне. Отдавна не бях практикувала този трик — да гледам лицето, без да попадам в погледа. Беше като при игра на гоненица — вампирът се опитва да хване погледа ми, аз се старая да избегна неговия. Беше дразнещо и плашещо.
Жан-Клод ме предупреди, че тази вечер силовите методи няма да ни помогнат. Той не се шегуваше. Ако някой вампир се беше вмъкнал в Уили против волята му, бе упражнил над него сексуално насилие, аз щях да го застрелям. Но това бе тялото на Уили и той щеше да си го възвърне. Надупчването му с куршуми не беше добро решение. Трябваше да намеря по-удачно.
— Странника харесва ли жени? — попитах аз.
— Искаш да предложиш себе си на мястото на Уили ли? — учуди се вампирът.
— Не, просто се питах дали би ти харесало, ако ситуацията се преобърне.
— Никой друг не притежава способността да се вмъква в чуждо тяло, освен мен — каза Странника.
— А дали ще ти хареса, ако някой те принуди да правиш секс с жена?
Уили наведе глава настрани със съвсем неприсъщо за него изражение. Усещането за промяна беше толкова силно, че тръпки ме побиха.
— Никога не съм изпитвал влечение към женско тяло.
— Струва ти се отвратително.
Уили, тоест Странника, кимна.
— Да.
— Тогава пусни Уили. Намери някой, който не би имал нищо против.
Странника се сгуши в обятията на Балтазар и ми се изсмя в лицето.
— Призоваваш ме да проявя милосърдие?
— Не мога да те застрелям — свих рамене аз. — Ти си член на Съвета и се надявах това да означава, че имаш повече принципи от останалите. Струва ми се, че не съм била права.
Той погледна Жан-Клод.
— Твоят слуга винаги ли говори вместо теб?
— Тя се справя доста добре — отвърна Жан-Клод.
— Ако се опитва да апелира към чувството ми за почтеност в играта, значи ти нищо не си й разказал за някогашния си живот с нас в двора.
Жан-Клод продължи да държи свободно ръката ми в своята, но се отдръпна на крачка от мен. Усетих как преднамерено изправи рамене, сякаш леко се беше прегърбил и свил от страх. Знаех, че е изплашен, но вече се беше взел в ръце. Храбрият Жан-Клод. Аз не бях особено изплашена. Но все още не знаех всичко, което той знаеше.
— Аз не живея с миналото — каза Жан-Клод.
— Срам го е от нас — рече Балтазар и потърка буза о бузата на Уили. После нежно го целуна по слепоочието.
— Не, бои се от нас — отвърна Странника.
— Какво искаш от мен, Страннико? Защо Съветът е нахлул в моите земи и е пленил моите вампири?
Тялото на Уили се оттласна от Балтазар и застана пред него. Уили обикновено изглеждаше по-нисък, отколкото беше в действителност — все се прегърбваше. Сега обаче изглеждаше строен и самоуверен. Странника беше дарил Уили с грациозност и самоувереност, каквито никога преди не бе имало у него.
— Ти погуби Земетръсеца, но не зае мястото му в Съвета. Няма друг начин да влезеш в Съвета, освен да убиеш негов член. Имаме вакантно място, което можеш да заемеш само ти, Жан-Клод.
— Не го искам този пост и не съм достатъчно силен да се задържа на него.
— Ако не си достатъчно силен, тогава как уби Оливър? Той беше страховита природна стихия — Странника тръгна към нас, следван от Балтазар. — Как го уби?
Този път Жан-Клод не се стъписа. Ръката му стисна по-силно моята, но той не помръдна от мястото си.
— Той се съгласи да не призовава земята против мен.
Вампирът и неговият слуга взеха да кръжат около нас като акули. Единият се въртеше надясно, другият наляво, така че беше трудно да не ги изпускаш от поглед.
— И защо му е било да слага предел на силите си?
— Защото той освирепя, Страннико. Оливър искаше да върне времето, когато вампирите бяха извън закона. Земетресение би могло да разруши града, но вината за него нямаше да падне върху вампирите. Той искаше да покори моите вампири и да устрои кървава баня, след която пак щяха да започнат да ни преследват. Оливър се страхуваше, че накрая ние ще унищожим всички хора, а с това и себе си. Смяташе, че сме твърде опасни, за да ни се дават права и свободи.