— Съдиш ли ни? — попита той. Гласът му изведнъж стана по-нисък и по-дълбок от гласа, който можеше да произведе гърлото на Уили.
Той внезапно направи крачка напред и аз се озовах плътно до двамата. Кожата ми запламтя от силата им, сякаш се оказах между два огъня, но те не горяха. Силата на Странника беше подобна на силата на Жан-Клод — студена, рееща се, като докосването на смъртта, като дъха на гроба.
Неволно ахнах от тази сила и кожата ми настръхна.
— Върви си!
Опитах се да го отблъсна от нас, но той хвана ръката ми при китката с внезапно стремително движение, толкова бързо, че почти не го видях. От допира на голата му кожа през мен премина студена вълна, сякаш ме прободе копие от лед. Той рязко ме откъсна от Жан-Клод.
Хвана ме за другата ръка и още щом ме докосна, студът изчезна. Силата му премина бързо през мен като топла вълна, но това не беше неговата сила. Познато ми беше това усещане за топлина. Ричард. Жан-Клод черпеше от силата на Ричард, както правех аз по-рано.
Той прогони от мен силата на Странника, както лятната жега разтопява лед. Странника ме пусна пръв и отстъпи назад, потривайки ръка в палтото си, сякаш го заболя.
— Жан-Клод, ти си голям палавник.
Жан-Клод ме притегли към себе си, поставяйки ръка на шията ми така, че пръстите му допираха кожата. По моята и по неговата кожа все още играеше онази електрическа топлина и в този момент разбрах — Ричард е почувствал, че спешно се нуждаем от него.
15
От далечния коридор се разнесе шум и всички се обърнахме натам. Не познах мъжа. Беше висок, слаб, мургав — може би испанец или нещо още по-екзотично. Беше облечен само с черен сатенен панталон със сребърни шевици по крачолите. Водеше за ръка Хана, приятелката на Уили. Тя се дърпаше.
По страните й се стичаха сълзи, почернени от размазания грим. Скъпата й фризура все още обрамчваше лицето, широките й скули и сочните устни все така привличаха погледа. Но сега лицето й беше като маска — черни сълзи и размазано по брадичката червило, подобно на рана.
— Защо я доведе тук, Фернандо? — попита Странника.
— Моят баща също е член на Съвета, като теб, Страннико.
— Не оспорвам това.
— Но ти му забрани да дойде на тази първа среща.
— Ако той е член на Съвета, нека да ме подчини на волята си. — Гласът на Странника звучеше подигравателно. — Всички сме членове на Съвета, но не сме равни.
Фернандо се усмихна, сграбчи украсената с мъниста синя рокля на Хана и я разпори по гърба. Хана изпищя. Странника се олюля и постави длан на лицето си.
— Сега ще я чукам — каза Фернандо.
Балтазар закрачи към тях, но от коридора излязоха два леопарда, големи колкото понита. Единият черен, другият с жълти петна. Всеки от тях сам можеше да разкъса Балтазар. С гърлено ръмжене те застанаха на едрите си меки лапи между Балтазар и Фернандо.
Фернандо обхвана Хана през талията и вдигна роклята й над бедрата. Показаха се бледосини жартиери. Хана се обърна и така го зашлеви, че той залитна назад. Тя беше крехка и женствена, но все пак беше вампирка и можеше с такава сила да го запрати в твърдата каменна стена, че той да си остане залепен там.
Фернандо я удари по гърба. Кръв изби по устните й като блестящи рубини и тя, полузашеметена, седна на пода. Силата на Фернандо закипя из стаята, сякаш дотогава той я беше сдържал. Върколак. Може би от същата порода като леопардите, пазещи гърба му? Но не това беше важно сега. Той сграбчи Хана за роклята отпред, постави я на колене и отново замахна да я удари със свободната си ръка.
Извадих браунинга от джоба на палтото си. Уили падна на колене, вдигна поглед и прошепна:
— Зъби на ангел…
Той се опита да стане, но не можа. Жан-Клод го хвана под мишниците и го вдигна без усилие.
Фернандо пак удари Хана. Не много силно, но главата й се люшна назад и тя примря.
— Сигурно те обича безумно, щом като се бори със Странника винаги, когато някой те обиди.
Жан-Клод постави ръка на рамото ми и аз успях да се взема в ръце. Вече бях насочила браунинга към Фернандо и трябваше бавно да издишам въздуха от дробовете си, за да не се изкуша да натисна спусъка. Предпазителят беше свален, макар да не помнех кога съм го направила. Защо се целех във Фернандо, а не в котенцата му? Леопардите можеха да вземат разстоянието между нас за един миг, но аз знаех кой е техният алфа. Премахни предводителя и котките ще отидат да си играят на друго място.
Жан-Клод с едната си ръка подкрепяше Уили, а с другата все още държеше моята, сякаш се боеше от онова, което можех да сторя.
— Фернандо — заговори той, — ти свърши онова, за което са те изпратили. Странника бе заставен да си тръгне, а ще му е необходимо малко време, докато си намери друг гостоприемник. Можеш да пуснеш Хана.