— Тя ще натисне спусъка, Фернандо. Тя иска да го натисне. Нали, Анита?
— Да.
— Куршумите са сребърни, струва ми се? — поинтересува се Падма.
— Никога не излизам от къщи без тях.
— Пусни я, Фернандо. Дори аз няма да мога да те спася от сребърен куршум.
— Не, тя е моя! Ти обеща!
— На твое място бих се подчинила на баща ти, Фернандо.
— Ще ме послушаш ли, сине мой?
В гласа на Падма имаше нещо, от което през стаята премина топло течение. Намек за гняв. Нещо прелетя над кожата ми, поток от сила, но не точно вампирска сила. Падма не се опитваше да овладее Жан-Клод. В тази сила имаше привкус на по-топла кръв, електрически танц, издаващ ликантропа. Нещо, което беше невъзможно. Вампирът не може да бъде ликантроп, както и ликантропът — вампир.
Фернандо се сви, като притискаше към себе си Хана като кукла и криеше лицето си в русата й коса.
— Да, татко. Никога няма да се възпротивя на волята ти.
— Тогава постъпи, както ти казах.
Фернандо отблъсна Хана. Тя се втурна към Уили. Той я прегърна и започна да попива с копринена носна кърпа кръвта по лицето й.
Свалих пистолета.
Фернандо ме посочи с мургава ръка.
— Може би ще поискам да ми позволят да си поиграя с теб.
— Няма да ти е лесно, плъхче. Да видим дали ще имаш мъжеството да изпълниш заплахите си — провокирах го. Исках да ми се нахвърли. Трябваше ми повод да го убия. Лошо! Лошо! Трябваше да се успокоя, иначе заради мен щяха да убият всички ни.
Черният леопард, висок почти до раменете ми, запълзя по корем към мен. Мускулите му се напрягаха и потреперваха от напрежение. Пистолетът ми вече беше насочен в него.
— Дори не се опитвай!
— Елизабет — каза Падма.
Името ме слиса. Веднъж бях виждала Елизабет в човешки образ, макар и от разстояние. Тя беше от местните леопардлаци. А дотогава смятах, че леопардите са част от антуража, който Падма води със себе си. След като Елизабет беше местна, значи другият леопард също можеше да е тукашен. Знаех само, че може да е всеки, с изключение на Зейн и Натаниел. Но Зейн ме беше признал за своя алфа и така се беше спасил. Ако самият той бе алфа, то победата над него ми гарантираше власт над всички леопарди и следователно никой от тях не беше тук. Поне теоретично. Тъй като бях човек, а не ликантроп, Господарят на зверовете все пак можеше да призове леопардите. Но аз щях да се опитам да ги запазя невредими. Интересно дали Елизабет бе направила подобен опит?
Тя се озъби на него, на мен, на всички. Зъбите й бяха с цвят на слонова кост и на по-малко от три метра бяха страшно впечатляващи. От такова разстояние дори обикновен леопард можеше да впие зъби в гърлото ми, преди да успея да произведа смъртоносния изстрел. Едрият дивеч не се ловува с пистолет.
Леопардът се приближи още, пълзейки по корем.
— Елизабет!
Тази единствена дума обжари кожата ми, принуди ме трескаво да си поема въздух. Леопардът рязко спря, сякаш имаше поводи и някой ги беше дръпнал. Затъркаля се по пода, взе да пори с лапи въздуха.
— Тя те мрази, Анита — каза Падма. Сега гласът му вече бе обикновеният, но все така въздействаше на леопардлака. Имах усещането, че по кожата ми пъплят мравки и малките им крачета са нажежени до червено ръжени.
Погледнах Жан-Клод. Дали и той усещаше същото? Ала неговото лице беше безизразно, непроницаемо. Дори да изпитваше болка, тя оставаше скрита.
А едва ли беше добре да призная, че аз изпитвам болка.
— Престани — казах.
— Тя ще те убие, ако я пусна. Ти уби този, когото тя обичаше, техния водач. Иска да си отмъсти.
— Ти вече показа кой е главният тук. Сега я пусни.
— Състрадание към същество, изпълнено с ненавист към теб?
Падма се плъзна из стаята, като едва докосваше с крака пода, сякаш летеше, понесен от вихъра на собствената си сила.
Аз би трябвало да усетя вампирската му сила, но той беше почти непроницаем, сякаш нещо го защитаваше от мен. Отново погледнах Жан-Клод. Дали щяха да му стигнат силите да ни опази невредими? Доколко му беше помогнал нашият триумвират? Лицето му не ми каза нищо, а не се решавах да попитам, не и в присъствието на Господаря на зверовете.
Леопардът лежеше на хълбок и дишаше тежко. Зелените му очи ме гледаха и този поглед не беше дружелюбен.
— Когато ги повиках — заговори Падма, — тя се опита да сключи сделка с мен. Те нямат дори алфи и все пак тя се опита да преговаря. Обеща без съпротива да доведе всички леопарди и да правят каквото им кажа, ако й позволя да те убие… ако й помогна да те убие.
Господарят на зверовете махна с ръка зад гърба си и до него застана невисока, стройна жена, която явно чакаше в коридора да я повикат. Като добре дресирано куче. Тя беше гола, ако не се брои една огърлица, която сигурно тежеше около два килограма и беше от бляскави диаманти. Кожата й имаше смугъл оттенък, който подсказваше, че в жилите й тече смес от африканска и европейска кръв. Лицето й бе цялото в синини, които слизаха надолу по тялото й и ставаха по-тъмни. Тя беше една от най-красивите жени, които съм виждала, дори със синините. Идеално сложена от главата до нежните ходила. Очите й бяха кафяви и тя бързо преместваше поглед ту към леопарда на пода, ту към Жан-Клод, а после към Фернандо. Най-накрая се спря на мен.