В този поглед се четеше молба и дори без думи беше ясно какво иска тя. „Помогнете ми!“ Разбрах това, но не разбирах защо аз трябваше да й помогна.
— Когато Елизабет дойде, тя доведе със себе си всички останали. Избрах си Вивиан за подарък. — Падма разсеяно я погали по косата, както се гали кученце. — За всяка травма, която й нанасям, аз й давам подарък. Ще бъде богата, ако оцелее.
Въздухът около тази жена трепереше като мараня над асфалтирано шосе в горещ ден. Още един леопардлак, когото не познавах. Колко ли бяха общо? Колко ли от своите бе предала Елизабет в ръцете на злодеите?
— Какво е това? Таткото и синчето провеждат семейна тренировка по изнасилване? — попитах аз.
— Досадна си ми, Анита Блейк! — намръщи се Падма.
— И ти на мен — казах аз.
— Ние принудихме Странника да напусне тялото на гостоприемника си, но неговата сила все още те закриля. Той не искаше да ти позволи да почувстваш нещастието на твоите вампири. А сега, струва ми се, те пази от пълния прилив на моята сила. Жалко. Ти би се разтреперила от страх.
Жан-Клод леко докосна рамото ми и аз веднага разбрах. Не бях дошла да си разменяме остроумия с Господаря на зверовете. Да го убия — тази идея беше примамлива, но аз бях виждала по-стари вампири, които не бе възможно да ликвидираш със сребърни куршуми. С моя късмет не бе изключено Падма да се окаже точно такъв.
Той повика при себе си леопардите. Жълтият се отърка о краката му като голям котарак. Елизабет седеше неподвижно, като добре тренирано куче.
Уили и Хана бяха забравили за всички в стаята. Той нежно я докосваше, сякаш тя беше от стъкло. Целуваха се — непорочни докосвания на устните, единствено любов и нежност. Беше красива гледка.
— Разбираш ли сега защо я дадох на сина си? Когато я обиждат, и на двамата им е непоносимо тежко. Телата им бяха нужни на Странника.
Вторачих се в него. Противно ми беше още тогава, когато си помислих, че той го прави, защото Хана е красива и привлекателна, но да знаеш, че жестокостта му е била преднамерена, бе още по-отвратително.
— Ти си гадно копеле!
— Искаш да ме ядосаш ли? — попита Падма.
— Анита, моля те — каза Жан-Клод и докосна ръката ми. Той рядко се обръщаше към мен с истинското ми име. И това обикновено беше свързано или с нещо много сериозно, или с нещо, което не ми харесва. Но този път беше и едното, и другото.
Така и не узнах какво се каня да отвърна, защото в този миг Странника внезапно свали щита си. Мощта на Падма се стовари върху нас, загърмя над мен, изпълни главата ми, оплете всичките ми мисли. Паднах на колене, сякаш бях ударена с чук между очите. Жан-Клод устоя, но аз усетих как се олюля до мен. Падма се разкикоти.
— Той не може да намери друг гостоприемник и не може повече да държи щита си.
Някакъв глас премина като вятър през стаята. Не знам дали го чувах с ушите си, или беше просто в главата ми.
— Ще се нуждае от силите си в коридора. Затова реших да сваля щита. Стига игри, Падма. Нека да види какво го очаква.
В тези думи имаше някакъв мирис: на прясно разорана земя, на корени, изтръгнати от почвата. Почти усещах роненето на тучна черна пръст между дланите си. Стиснах в ръце браунинга така, че те затрепериха, но въпреки това не успях да премахна усещането за пръст между дланите ми и оръжието. Не успях дори когато се вторачих в дръжката на пистолета и видях, че е чиста.
— Какво става? — попитах, удивена и много доволна, че съм могла да свържа две думи.
— Те са членове на Съвета — отвърна Жан-Клод. — Борят се ожесточено.
— По дяволите — рекох.
Падма се засмя, загледан в мен, и аз разбрах, че е съсредоточил върху ми цялата си мощ. Силата му ме блъскаше, врязваше се в мен. Усещането беше нещо средно между това да хванеш оголен кабел, по който тече ток, и да пъхнеш същата ръка в огъня. Електрическата топлина прояждаше тялото ми. Огнената жар се нагнети вътре в мен и се заизвива като юмрук, който ставаше все по-голям и по-голям. Ако Падма разтвореше пръсти, щеше да ме разкъса със силата си. Закрещях.
16
Хлад повя над жегата. Ветрец, прохладен и успокояващ като смъртта, облъхна кожата ми. Той отметна назад косите ми. Изпълни ме благодатна прохлада. Ръцете на Жан-Клод галеха раменете ми. Беше коленичил на пода и ме държеше в прегръдките си. Не помнех как съм паднала. Кожата му беше студена при допир. Разбрах, че някак отдава добитата с труд топлина. Отдава я, за да потуши огъня.