Ужасното притискане вътре в мен отслабна и изчезна, сякаш вятърът на Жан-Клод беше угасил огъня на Падма. Но това му бе струвало скъпо. Почувствах как ритъмът на сърцето му се забавя. Кръвта във вените му течеше все по-бавно. Топлината, имитираща живот, напускаше тялото му и на нейно място се настаняваше смъртта.
Обърнах се в прегръдките му, за да мога да виждам лицето му. То беше бледо и невъзмутимо и нищо в него не издаваше какво му бе струвало моето спасяване.
Хана се обърна към нас. Насиненото й лице беше напълно спокойно.
— Приеми моите извинения, Жан-Клод. Моят съотечественик отвърна на дързостта на твоя слуга по собствена инициатива.
Уили се отдръпна на крачка от Хана, клатейки глава.
— Бъди проклет, бъди проклет!
Сивите очи на Хана гневно се извиха към него.
— Не ме предизвиквай, нищожество! Не е възможно да ме оскърбиш и да останеш жив, просто не е по силите ти.
— Уили — каза Жан-Клод. В тази дума нямаше сила, а само предупреждение, но то беше достатъчно. Уили отстъпи назад.
Жан-Клод погледна Странника в новото му тяло.
— Ако той беше убил Анита, аз щях да умра заедно с нея. Затова ли дойдохте? Да ни убиете?
— Кълна се, че не.
Докато бе в тялото на Уили, Странника се движеше плавно, а на високите токчета на Хана походката му стана тромава. Не падна, но и не тръгна с лекота. Това беше почти трогателно несъвършенство.
— Като доказателство за искреността ми — поде той, — върни си топлината от своя слуга. Няма да ти пречим.
— Той ме изгони! — възрази Падма. — Защо му позволяваш да стане отново силен?
— Страх те е — отбеляза Странника.
— Не ме е страх от него — рече Падма.
— Тогава не му пречи.
Прислоних се на гърдите на Жан Клод, като допрях лице о коприненото жабо на ризата му. Сърцето му бе спряло да бие. Той дори не дишаше. Твърде много сили бе изхабил.
Защитена от ръцете на Жан-Клод, наблюдавах Падма и разбирах, че съм готова да го убия. Знаех, че той иска смъртта ни. Чувствах го. Вампир с такава сила не може чак дотам да загуби самообладание. Той едва не ме уби, едва не ни уби и двамата. Така щеше да нагласи всичко, че да изглежда като нещастен случай. Глупости!
Браунингът лежеше на пода, там, където го бях изпуснала, но вече бях изпробвала силата на Падма. Среброто можеше и да не го убие, а не беше добре да бъде само ранен. Или го убий, или не го закачай — така се постъпва с всеки едър хищник. Не се захващай, ако не можеш да свършиш работата до края.
— Нахрани се от своя слуга — каза Падма. — Няма да ти преча. Странника така поиска — в последните думи се прокрадна язвителност. Въпреки че беше член на Съвета, Падма се боеше от Странника, иначе щеше да спори повече с него. От един народ, но не равни.
Аз коленичих и здраво стиснах ръцете на Жан-Клод през грубата дантела на ризата и блестящия плат на сакото му. Ръцете му бяха успокояващо твърди, истински.
— Какво…
Той нежно постави пръсти на устните ми.
— Не кръв ми е необходима, Падма. Нуждая се от топлината й. Само нисшите господари пият кръв от слугите си.
Лицето на Падма се беше превърнало в непроницаема маска.
— Не си се отучил от навика си да оскърбяваш без обиди, Жан-Клод.
Вдигнах очи към Жан-Клод. Дори и коленичил, той беше по-висок от мен. Гласът му се вряза в ума ми:
— Никакви въпроси, ma petite, иначе те ще разберат, че ти не си всецяло моя.
Тъй като имах много въпроси, думите му никак не ми харесаха. Но ако не биваше да задавам директни въпроси, можех да пробвам други начини.
— Дали за да затупти отново нечие сърце, този Зверски господар трябва да впие зъби в него?
— Oui, ma petite.
— Колко… вулгарно! — казах аз. Това беше едно от най-цивилизованите оскърбления, които съм изричала през живота си. Обаче даде резултат.
Падма изсъска срещу нас:
— Не изпитвай търпението ми твърде дълго, Жан-Клод! Странника не е ръководител на Съвета. Имаш достатъчно много врагове, та гласуването да не е в твоя полза. Ако ме принудиш, ще поискам гласуване.
— По какъв въпрос? — попита Жан-Клод. — Странника даде дума, че не сте дошли тук да ме убиете. Какъв друг въпрос ще поставиш на гласуване, Господарю на зверовете?
— Хайде стига, Жан-Клод — Падма изрече тези думи с нисък глас, подобен повече на ръмжене на звяр, отколкото на човешка реч.