Аз наведох глава. Не исках да отговоря. Не бях длъжна да разказвам пред Съвета на вампирите своята сексуална биография.
Пред погледа ми се мярна ръката на Жан-Клод. Той не ме докосна, но дори движението на ръката му ме застави да го погледна в очите.
— Не бих те молил за това тук и сега, ако не беше необходимо. Повярвай ми.
Гледайки го в очите, в тези сини очи, аз му повярвах. Глупаво, но вярно.
— Какво искаш да направя?
Той постави пръсти над устните ми, толкова близо, че ако си поемех въздух, щеше да ме докосне.
— Използвай прекрасните си устни, за да разбудиш сърцето ми. Ако връзката ни е толкова крепка, колкото си мисля, ma petite, би трябвало да се получи.
Въздъхнах и вдигнах ризата му. Когато бяхме сами, обичах да прокарвам език по кръстообразния белег от изгаряне на гърдите му. Но сега не бяхме сами. По дяволите!
Притиснах устни към прохладната кожа на корема му и направих с език бърза, влажна пътечка по гърдите му.
Той рязко, със свистене си пое дъх. Как е възможно да диша, когато сърцето му не бие? Нямах отговор, но бях виждала същото и преди — вампири, които дишаха, но нямаха пулс.
Плъзнах език по гладкия кръстообразен белег и поставих целувка над сърцето. Устните ми изстинаха, но не усетих хапещия студ на зимата. Стана точно така, както ми каза Жан-Клод. Тялото му си открадваше топлина от моето. От мен към него течеше живот.
Отдръпнах се, все още застанала на колене, и заоблизвах устните си, тъй като не ги чувствах.
— Как беше?
Той се засмя и звукът се плъзна надолу по гърба ми като бучка лед, която бяха прокарали с натиск по кожата до долния край на гръбнака ми.
Потреперих.
— Виждам, че ти е по-добре.
Той внезапно ме сграбчи за бедрата и ме вдигна. Аз извиках от изненада и се хванах за раменете му, за да запазя равновесие. Жан-Клод обгърна краката ми и ме загледа изотдолу. В зениците му горяха ярки сини пламъчета.
Почувствах, че сърцето му бие в гърлото ми. Кръвта му бързо течеше през тялото ми. Жан-Клод ме остави да се изплъзна бавно от ръцете му.
— Целуни ме, ma petite, целуни ме така, както само ние умеем да се целуваме. Аз пак съм топъл и безопасен.
— Топъл да, но безопасен никога не си — взех да го целувам над челото, там, където започваше косата, и продължих да го целувам, докато се изсулвах надолу в обятията му. И той ме целуваше така, сякаш искаше да ме изяде, започвайки с устните. Зъбите му се притискаха твърдо и остро и трябваше да се дръпна, за да не ми пусне кръв. От целувката останах без дъх, разтреперана, но не от студ.
Забелязах, че Жан-Клод е замаян от моята топлина. Почувствал се беше добре не само телом. Той умееше да превръща необходимостта в приятно изживяване.
— Сега, когато си възстановил силите си напълно — заговори Странника, — аз ще те оставя. Успя да изгониш Падма без моя помощ и отново можеш да се защитаваш сам.
— Той победи и теб — гневно отсече Падма.
Лицето на Хана се обърна към него.
— Да, той успя. Не съм и очаквал друго от Господаря, който победи Земетръсеца. И той стори онова, на което ти не си способен. Възвърна си топлината чрез своя слуга, без да й пуска кръв. Като всеки истински Господар.
— Стига! — изръмжа Падма. Наистина се беше разлютил. Явно потребността от вземане на кръв от слугата се считаше за проява на лош вкус. — Наближава краят на нощта. Сега, когато си възвърна напълно силата, Жан-Клод, потърси своите поданици. Провери кой няма да отвърне на твоя зов.
— Оставям ви, Жан-Клод. Ще ви почакам отвън — тялото на Хана изведнъж грохна. Уили я подхвана и внимателно я положи на пода.
— Търси, Жан-Клод, търси своите хора — каза Падма.
Жан-Клод стана и ме повлече със себе си. Зениците му плуваха през искристата синева на очите, възвърнали обичайния си цвят. Той гледаше покрай мен, покрай Падма. Надали виждаше нещо в стаята. Силата му пълзеше от ръцете му по кожата ми. Но ако не го докосвах, нямаше да почувствам нищо. Някакво едва доловимо потрепване на енергия, сякаш беше сторил нещо съвсем дребно.
Той премигна и погледна Падма.
— Деймиън.
Деймиън беше един от лейтенантите на Жан-Клод. Той бе като Лив, която беше с петстотин години по-възрастна, но никога нямаше да стане Господар.
Деймиън беше на повече от хиляда години, но и той никога нямаше да се сдобие с този ранг. За такава впечатляваща възраст той бе придобил твърде малко сила. Но да не ме разберете погрешно. Той беше силен. За петстотингодишен вампир силата му би била внушителна. Но за хилядолетен той бе просто младенец. Опасен и месояден младенец, но все едно: Деймиън вече беше насъбрал цялата сила, която щеше да има някога. Дори да доживееше момента, когато Слънцето избухне и погълне Земята, той нямаше да стане по-силен, отколкото е бил вчера вечерта.