Той бе един от малкото вампири, които успяха да ме заблудят относно възрастта си. Сбърках, като намалих с повече от петстотин години истинската му възраст, защото по онова време съдех по силата и едва бях започнала да разбирам, че тя не е нито единствен, нито верен признак за преценяване на възрастта.
Жан-Клод беше откупил свободата му от неговия предишен господар и го бе направил свой заместник.
— Какво си направил с Деймиън? — попита Жан-Клод.
— Аз ли? Нищо — усмихна се Падма и хвана Вивиан за ръката. — Но той мъртъв ли е? На този въпрос може да отговори само Господарят му — и се отдалечи по коридора, като водеше за ръка леопардлака. Вивиан се обърна и ме погледна с разширени от страх очи, докато се изгубиха от погледа ми. Черният леопард остана да лежи и да ме наблюдава.
— Как си могла да ги предадеш на това чудовище? — попитах аз, почти без да мисля, едва ли не инстинктивно.
Тя изръмжа, замърда опашка.
— Ти си слаба, Елизабет. Габриел го знаеше и те презираше за това.
Тя нададе подобен на кашлица рев. И той беше прорязан като с нож от гласа на Падма:
— Елизабет, веднага при мен, иначе много ще се ядосам!
Леопардът изръмжа за последен път срещу мен и се отдалечи с тихи стъпки.
— Габриел ти е казал, че тя е слаба, така ли, ma petite?
Поклатих глава.
— Тя нямаше да ги доведе тук, ако беше поне малко по-силна. Той я повика и тя дойде, но трябваше да бъде сама.
— Може би е направила всичко, което е било по силите й, ma petite.
— Значи не са й стигнали.
Погледнах Жан-Клод и видях преднамерената безизразност на лицето му. Тялото му беше неподвижно, спокойно. Поставих ръка над сърцето му. То туптеше.
— Мислиш, че Деймиън е мъртъв? — попитах аз.
— Знам, че е мъртъв — отвърна Жан-Клод, вгледан в мен. — Въпросът е дали това е необратимо.
— Мъртвият си е мъртъв — казах аз.
Той се засмя и ме притисна към себе си.
— Ти, ma petite, би трябвало да знаеш по-добре от всички, че това не е така.
— Ти, струва ми се, каза, че тази нощ те не могат да ни убият.
— Така предполагах.
Страхотно! Всеки път, когато си помисля, че вече съм разбрала правилата, те се променят. И защо тези дяволски правила като че ли винаги се променят към по-лошо?
17
Уили се приближи към нас, като водеше Хана за ръка.
— Благодаря, Господарю. Благодаря, Анита.
На мършавото му лице имаше дълбоки рани — вероятно получени при първата схватка за „Цирка“. Те вече зарастваха. Той изглеждаше ужасно, приличаше на ходещ мъртвец дори повече от преди.
— Много зле изглеждаш — казах.
Той ми се усмихна и зъбите му блеснаха. Само три години бяха минали, откакто беше мъртвец. Умението да се усмихваш, без да показваш зъбите си, се придобива с известна практика.
— Добре съм — той погледна Жан-Клод. — Опитах се да ги спра. Всички се опитахме.
Жан-Клод напъха ризата в панталона си, приглади я отпред и постави ръка на рамото на Уили.
— Ти се бори със Съвета, Уили. Само по себе си това е геройство. Браво!
— Благодаря, Господарю!
Жан-Клод обикновено поправяше събеседника си, ако го наречаха „Господар“, но днес като че ли беше решил да съблюдава формалностите.
— Ела, трябва да отидем при Деймиън — Жан-Клод ми подаде ръка и понеже не разбрах добре какво иска, постави пръстите ми на пулса си. — Докосни ме така, сякаш проверяваш пулса ми.
— Какъв е смисълът?
— Това показва, че ти си ми повече от слуга или любовница. Този жест означава, че те считам за равна.
— А какво ще си помисли Съветът по този повод? — попитах аз.
— Така ще ги заставим да водят преговори не само с мен, но и с теб. На тях ще им се усложни работата, а на нас ще се предоставят повече възможности.
Поставих ръка на китката му. Пулсът му беше стабилен.
— Да всеем смут в редиците на врага?
Той кимна — почти се поклони.
— Точно така, ma petite. Точно така.
Аз тръгнах редом с него към коридора. Дясната ми ръка беше пъхната в джоба и държеше браунинга, който бях вдигнала от пода. Когато излязохме в коридора, пулсът на Жан-Клод се ускори.
Деймиън лежеше на хълбок. Беше пронизан с меч. Избилата около раната кръв бе попила в тъмния плат на куртката, която той бе облякъл на голо, без риза. Острието на меча се подаваше от гърба на Деймиън — беше прободен смъртоносно. Трудно можеше да се определи със сигурност, но като че ли мечът беше минал през сърцето му.
До Деймиън стоеше някакъв нов вампир. В ръцете си държеше меч с дълга дръжка, насочен с острието надолу, като бастун. Познах меча. Беше същият, с който Деймиън спеше в своя гроб.