Новият вампир беше широкоплещест, висок над метър и деветдесет. Прическата му бе с форма на паница и жълти къдрици се спускаха около лицето, но ушите бяха открити. Носеше бяла туника и бял панталон — бяло върху бяло, и стоеше изпънат като войник на пост.
— Уорик — обърна се към него Жан-Клод. — Надявах се, че можеш да избегнеш благодеянията на Ивет.
Високият вампир ни погледна. Погледът му се спря на моите пръсти върху китката на Жан-Клод. Той застана на едно коляно, наведе глава и ни подаде меча на Деймиън, държейки го с двете си ръце.
— Той се сражава добре. Отдавна не бях срещал такъв противник. Забравих се и го сразих. Но не желаех смъртта на този храбър воин. Това е голяма загуба.
Жан-Клод взе меча от ръцете на вампира.
— Спести си извиненията, Уорик. Аз дойдох да спася Деймиън, не да го погреба.
Уорик вдигна към нас сините си очи.
— Но аз пронизах сърцето му! Ако ти беше Господарят, който го е създал, все още щеше да има надежда, но не ти си го повикал за втори живот.
— Обаче аз съм Господар на града и Деймиън е положил пред мен кървава клетва.
Уорик постави меча на земята, до неподвижното тяло на Деймиън.
— Тогава твоята кръв може да го призове. Моля се това да се окаже достатъчно.
Аз се вторачих в него. Никога не бях чувала от вампир думата „моля се“. По очевидни причини вампирите не се молят твърде много — на кого да се молят, кой ще отвърне на молитвите им? О, да, имаше я Църквата на вечния живот, но това е по-скоро хуманистична религия, нещо от рода на „нова вълна“. Не съм убедена, че там много се говори за Бога.
Косата на Деймиън беше рижа, почти кървавочервена, в поразителен контраст с алабастровата белота на кожата му. Знаех, че на зелените му очи би завидял всеки котарак, но сега те бяха затворени и ако нещата тръгнеха на зле, можеше никога вече да не се отворят.
Жан-Клод коленичи до Деймиън и постави ръка на гърдите му, близо до меча.
— Ако извадя меча и сърцето му не забие, а очите му не се отворят, значи е изгубен окончателно. Един шанс, един-единствен шанс. Можем да го положим в някоя дупка и да го оставим да лежи там сто години — докато мечът не бъде изваден от гърдите му, все още има шанс. Ако направим това тук и сега, рискуваме да го изгубим завинаги.
Ето защо никога не бива да се изважда колът от сърцето на трупа, колкото и мъртъв да изглежда.
Коленичих до него.
— Има ли някакъв ритуал за това?
Жан-Клод поклати глава.
— Ще се позова на кървавата клетва, която той положи. Това ще помогне да го върнем, но Уорик е прав. Не аз съм създал Деймиън. Не аз съм истинският му Господар.
— Да, той е по-стар от теб с около шестстотин години — погледнах вампира, промушен с меча и лежащ в локва тъмна кръв. Той носеше панталон с цвета на куртката. Под нея нямаше риза и това придаваше на вампира странно еротичен вид. Все още можех да почувствам Деймиън в главата си. Силата му, ритъмът и пулсът на столетията все още протичаха през тялото му. Той не беше мъртъв или поне не беше напълно мъртъв. Аз още усещах нещо — да го наречем аура.
— Чувствам Деймиън — казах.
— Какво имаш предвид, ma petite!
Страшно ми се прииска да докосна Деймиън. Да прокарам длани по голите му ръце. Не бях заплашена от некрофилия, макар и да бях на ръба. Какво става, по дяволите?
— Чувствам го. Усещам енергията му в главата си. Сякаш стоя до пресен труп, чиято душа още не го е напуснала. Мисля, че той е все още непокътнат.
Уорик ме погледна.
— Как разбра?
Пресегнах се към Деймиън и се спрях, свила пръстите си в юмрук. Ръцете ме боляха от желание да го докосна. Този порив не беше чисто сексуален, а сякаш виждах пред себе си изящна скулптура. Прииска ми се да прокарам ръце по линиите на тялото му, да почувствам приливите и отливите му, да…
— Какво има, зле ли ти е, ma petite!
Докоснах с върховете на пръстите си ръцете му, сякаш се боях да не пламне. Ръката ми се плъзна по прохладната му кожа почти пряко волята ми. Силата, поддържаща живота в тялото на Деймиън, потече по ръката ми, към рамото, пробяга по тялото като тръпка.
Ахнах.
— Какво правиш, ma petite! — попита Жан-Клод и потри ръце, сякаш и той беше почувствал същото.
Уорик протегна ръка към мен като към огън, сякаш не знаеше дали може и дали трябва да ме докосва. Дръпна я назад и я отърка в панталона си.
— Вярно е. Ти наистина си некромантка.
— Ти още нищо не си видял — прошепнах аз и се обърнах към Жан-Клод. — Когато извадиш меча, силата трябва да се удържи да не напусне тялото през отворената рана, нали? Да се задържи — не намирам по-подходяща дума — душата му да не отлети?