Жан-Клод ме гледаше така, сякаш ме виждаше за първи път. Приятно ми беше да знам, че все още мога да го изненадам.
— Не знам, ma petite. Аз не съм вещица, нито студент по магическа метафизика. Ще се позова на клетвата, ще изрека ритуалните слова и ще се надявам той да оживее.
— Понякога, когато повиквам зомби от гроба, по-лесно ми е да направя това от втория път — хванах с две ръце отпуснатата ръка на Деймиън, но това не беше достатъчно. Моята сила и силата вътре в сразения вампир изискваха по-силно съприкосновение.
— Той не е зомби, ma petite.
— Уорик правилно отбеляза, че не ти си повикал Деймиън от гроба. Аз го повиках.
Някога, доста отдавна, аз почти случайно вдигнах три вампира на Жан-Клод. Това стана, когато ние двамата и Ричард за първи път осъществихме триумвирата. Силата беше толкова изумителна, че повдигнах всички трупове околовръст. Аз захраних с нея вампирите и те се вдигнаха за мен. Носят се легенди, че некромантите умеят да подчиняват на волята си всякакви мъртъвци, но това са просто легенди. Доколкото ми е известно, единственият жив некромант, способен да извърши този фокус, това съм аз.
— Какво искаш, ma petite?
Пропълзях около тялото на Деймиън. През чорапите ми проникна студена кръв. Ръката ми пое нагоре по ръката на Деймиън, без да се откъсва от тялото му, и в него циркулираше все същата сила. Силата, която му вдъхваше живот, някога ме беше поразила, изхвърлила, наранила. Но щом влезем в съприкосновение, ние сме свързани.
— Ти си свързан с Деймиън, но си свързан и с мен. Чувствам го в главата си. Не знам дали това е връзка, но е нещо важно. Използвай го — казах аз.
— Предлагаш да почерпя от твоята сила, за да укрепя властта си над него ли? — попита Жан-Клод.
— Да — придърпах лежащия на хълбок Деймиън към коленете си, заедно с пронизалия го меч. Жан-Клод ми помогна. Раменете на Деймиън лежаха на коленете ми, главата му — в свивката на ръцете ми. Опитах се да напипам сърцето му, но се натъкнах на острието на меча. Той действително беше пронизал сърцето. Дори с моята помощ, дори с помощта на Жан-Клод, ако беше с петстотин години по-млад, той щеше да е мъртъв. Само някой на възраст, надвишаваща хиляда години, може да го спаси. Аз го усещах с цялото си тяло, с главата си. През нарастващата сила успях да осъзная, че съм седнала с гръб към коридора. Трудно ми беше да мисля, но попитах:
— Докато не го съживим, в примирие ли сме с тях?
— Имаш предвид дали няма да ни нападнат, докато го спасяваме?
— Да.
— Аз ще ви пазя — каза Уорик и вдигна меча на Деймиън.
— Това не е ли конфликт на интереси? — попитах аз.
— Ако той не се вдигне, ще ме накажат за това, че съм го убил. Не само съжалението за собствената ми непредпазливост ме кара да ви помогна, но и страхът от онова, което ще направи моята господарка.
Жан-Клод гледаше лежащия Деймиън.
— Падма иска да ни убие заради силата, която ни даде триумвиратът, ma petite. Сега, когато узнае, че ти си вдигнала Деймиън от гроба като зомби, той ще се страхува още повече от теб.
— Нима Уорик ще му каже?
Жан-Клод се поусмихна.
— Не е необходимо Уорик да ти казва, нали, Страннико?
Около нас се чу шепот:
— Тук съм.
Взрях се във въздуха, в празнотата.
— Ах, ти, мерзавецо, ти подслушваш?
Уили се размърда, Хана се дръпна от него.
— Аз върша много неща, Анита — Уили се обърна към нас и в очите му гореше същият древен разум. — Защо скри от нас тази информация, Жан-Клод?
— Дори без да я знаеше, ти ме смяташе за заплаха, Страннико. Виниш ме, че съм я скрил от теб?
Уили се усмихна едновременно любезно и снизходително.
— Не, едва ли.
Жан-Клод стисна дръжката на меча и постави ръка на гърдите на Деймиън, подготвяйки се за рязкото дръпване на меча.
— Може би трябва да преместиш ръката си, ma petite. Мечът е остър.
Поклатих глава.
— Искам да накарам сърцето му да затупти. А не мога да го сторя, без да го докосвам.
Жан-Клод обърна глава и ме погледна.
— Магията те държи, ma petite, и ти не си на себе си. Поне използвай лявата си ръка.
Той беше прав. Магията — липсваше по-добра дума — нарастваше. Никога преди не бях усещала така своята сила, освен при кърваво жертвоприношение. Разбира се, там имаше достатъчно кръв, просто не аз я бях проляла. Но усещах сърцето на Деймиън в гърдите му — сякаш можех да проникна вътре и да погладя мускула. Сякаш не го виждах, но го чувствах. Всъщност не беше и това. Не може да се опише с думи. Не беше нито докосване, нито поглед и все пак аз го усещах. Отдръпнах дясната си ръка и поставих лявата на застиналото сърце на Деймиън.