— Готова ли си, ma petite! Кимнах.
Жан-Клод застана на колене.
— Аз съм Господарят на града. Моята кръв си пил. Моята плът си докоснал. Ти си мой, Деймиън! Ти дойде при мен по своя воля. Ела при мен, Деймиън! Стани при моя зов! Ела в ръката ми!
Той стисна по-здраво дръжката на меча. Почувствах как тялото на Деймиън потрепна, но все едно нямаше скелет, все едно не беше живо.
Усещах сърцето му, галех го, то беше студено, мъртво.
— Аз съм повелител на сърцето ти, Деймиън — каза Жан-Клод. — Заповядвам му да бие.
— Ще го заставим да бие — рекох аз. Гласът ми звучеше далечно и странно, сякаш въобще не беше мой. Силата се движеше чрез мен, чрез Деймиън и Жан-Клод. Чувствах я как се разлива навън и знаех, че всяко тяло наблизо ще усети нейния прилив.
— Хайде — прошепнах аз.
Жан-Клод ме погледна за последен път и насочи цялото си внимание към Деймиън. С едно рязко движение той изтръгна острието.
Духът на Деймиън се опита да последва острието, да се измъкне през раната. Почувствах как се изплъзва. Повиках го, притиснах го към мъртвата плът, но това не беше достатъчно. Тогава поставих ръка на сърцето му. Острието преряза дланта ми и кръвта, топла, човешка, потече по раната. Духът на Деймиън се поколеба. Спря се да опита кръвта ми. И това бе достатъчно. Аз вече не галех сърцето му, а го масажирах, изпълвах го с нашата енергия.
Сърцето се блъсна в гръдния кош толкова силно, че го усетих с костите си. Деймиън изопна гръб, вдигна се от коленете ми, отметна глава, отвори уста в беззвучен вик, очите му се облещиха. После рязко се смъкна обратно в скута ми.
Той ме загледа изплашено. Сграбчи ръката ми, понечи да каже нещо, но не можа поради тупащия в гърлото му пулс. Усещах кръвта в тялото му, биенето на сърцето му, възвръщащия се в него живот.
Деймиън протегна ръка, хвана Жан-Клод за ръкава на сакото и успя най-накрая да прошепне:
— Какво сте направили с мен?
— Спасихме те, mon ami, спасихме те.
Деймиън изведнъж се отпусна, успокои се. Започнах да губя усещането за пулса му, биенето на сърцето му. То бавно се изплъзваше и аз го пуснах, но бях почти сигурна, че мога да го задържа. Можех да го накарам да забие по-силно или по-слабо само с докосването си.
Погалих рижата му коса и изпитах съблазън, но със съвсем слаб сексуален привкус. Вдигнах все още кървящата си ръка, за да огледам раната. Не много сериозна — два-три шева и всичко щеше да е наред. Болеше ме, но не силно. Прокарах тази кървяща ръка по косата на Деймиън. Косата премина през отворената рана и рязката, остра, отвратителна болка ме накара да се опомня.
Деймиън ме гледаше уплашено. Той се боеше от мен.
18
— Колко впечатляващо! — обърнах се аз, без да свалям Деймиън от коленете си.
Ивет наперено крачеше към нас по коридора. Вече не носеше яката си от норка, а бялата й рокля бе много семпла, много елегантна, навярно „Шанел“. Всичко останало беше съвсем а ла маркиз Дьо Сад.
С нея вървеше Джейсън, върколак и лакей, понякога и доброволец за вампирско предястие. Обут бе в нещо средно между черни кожени панталони и впит кожен клин. На бедрата му се виждаха голи места. Слабините му бяха препасани с кожен ремък. На врата му имаше кучешки нашийник с метални шипове и каишка към него. Ивет държеше каишката. По лицето, шията и ръцете на Джейсън се открояваха пресни синини. По долната част на гърдите и по корема му имаше рани, подобни на следи от нокти. Ръцете му бяха вързани на гърба и толкова здраво пристегнати към тялото, че дори само това вероятно причиняваше болка.
Ивет спря на около два метра от нас и започна да позира. После блъсна Джейсън в гърба с такава сила, че той простена болезнено и падна на колене. Тя дръпна каишката толкова здраво, че едва не го обеси.
Ивет приглади русите си коси, сякаш позираше пред камера.
— Той ми е подаръкът за времето, през което съм тук. Харесва ли ви опаковката?
— Можеш ли да седнеш? — попитах Деймиън.
— Мисля, че да.
Той се претърколи от коленете ми и предпазливо седна, сякаш тялото все още не му се подчиняваше напълно. Аз станах.
— Как си, Джейсън?
— Нормално — отвърна той.
Ивет опъна каишката, за да не може той да говори. Забелязах, че отвътре нашийникът има метални шипове. Великолепно!
— Той е мой вълк, Ивет. Аз го защитавам. Няма да го получиш — каза Жан-Клод.
— Вече го получих — рече тя. — И ще правя с него, каквото искам. Все още не съм му причинила истинска болка. Синините не са мое дело. Получил ги е при отбраната на „Цирка“. Теб е отбранявал. Сам го попитай — тя отпусна каишката и охлаби нашийника.