— Вероятно мястото е много самотно.
Той пак се засмя с тази зловеща смесица от шумния кикот на Уили и лигаво хихикане.
— Тя е като вятър, който духа през пролуките на отдавна затворен прозорец, Жан-Клод. Смесица от цинизъм, наивност и сила — Странника докосна лицето ми и аз не му попречих. Обхвана с длан брадичката ми — един почти познат жест. — Тя определено има… обаяние.
Дланта му бавно се плъзна по бузата ми, но той изведнъж дръпна ръката си и потърка пръсти един о друг, сякаш опипваше нещо невидимо. Поклати глава.
— Аз и това тяло ще ви очакваме в стаята за мъчения — и веднага отговори на въпроса, който не успях да задам: — Няма да причиня вреда на това тяло, Анита, но то ми е необходимо, за да съм тук. Ще напусна този гостоприемник още щом се появи някой, когото ти ще предпочетеш да обсебя.
Той се обърна, огледа цялата група и спря погледа си на Деймиън.
— Мога да взема този. Струва ми се, че това ще хареса на Балтазар.
Поклатих глава.
— Не.
— И той ли ти е приятел?
— Не ми е приятел, но все пак е мой.
Странника наклони глава настрана и ме заразглежда.
— Той ти принадлежи? Как? Любовник ли ти е?
— Не — отново поклатих глава.
— Брат? Братовчед? Прародител?
— Не.
— Тогава как е… твой?
Не знаех как да го обясня.
— Няма да ти дам Деймиън, за да спася Уили. Ти сам каза, че няма да му причиниш вреда.
— Ако му бях причинил? Щеше ли да размениш Деймиън за своя приятел?
— Няма да обсъждам това с теб!
— Просто се опитвам да разбера колко е важен за теб всеки от приятелите ти, Анита.
Отново поклатих глава. Не ми харесваше посоката, в която поемаше този разговор. Ако кажех нещо неуместно, Странника можеше да започне да нарязва Уили на парчета. Виждах, че към това се върви. Пред мен имаше капан и всяка моя дума ме отвеждаше право към него.
— ma petite много цени приятелите си — намеси се Жан-Клод.
Странника вдигна ръка.
— Не, тя сама трябва да отговори на този въпрос. Искам да разбера смисъла на нейната вярност, не на твоята — той ме погледна от педя разстояние, неприятно близко. — Колко са важни за теб приятелите, Анита? Отговори на въпроса!
Намислих един отговор, който можеше да не отвежда натам, накъдето искаше Странника.
— Толкова, че съм готова да убивам заради тях.
Очите му се разшириха, устата му се отвори от изумление.
— Заплашваш ли ме?
Свих рамене.
— Зададе въпрос и аз ти отговорих.
Той отметна глава назад и се разкикоти.
— О, от теб би излязъл чудесен мъж.
Достатъчно дълго си имах работа с разни мачовци, за да знам колко искрен е този комплимент. Те никога не разбираха скритото в него косвено оскърбление. Е, добре, щом не режеха на парчета някой скъп за мен, няма да му обръщаме внимание.
— Благодаря — рекох.
Лицето му веднага стана безизразно, смехът изчезна от него като лош спомен. Единствено очите му, очите на Уили останаха живи, блестяха със сила, която пълзеше по кожата ми като хладен вятър. Странника ми предложи ръката си, както бе сторил по-рано Жан-Клод.
Обърнах глава към Жан-Клод и той едва забележимо кимна. Поставих окървавената си ръка върху китката на Странника и пулсът му учестено и силно заби под пръстите ми. В малката рана сякаш затуптя в същия ритъм второ сърце. Кръвта потече още по-силно, привлечена от неговата сила, потече по ръката ми към лакътя, капеше в ръкава на палтото и попиваше в тъмния плат. На китката на Странника се появиха тънки струйки кръв. Моята кръв.
Сърцето ми заби по-силно, усилваше страха, движеше по-бързо кръвта. Знаех, че той може да застави кръвта да изтече от малката рана. Да източи всичката ми кръв, всичката сила, просто за да покаже на какво е способен.
Сърцето ми биеше в ушите. Знаех, че трябва да дръпна ръката си, но не я владеех, сякаш нещо пречеше на заповедта на съзнанието ми да стигне до ръката.
Жан-Клод се пресегна към мен, но Странника каза:
— Не, Жан-Клод. Аз ще призная силата й, с която би трябвало да се съобразяваме, ако тя сама успее да се освободи от тази хватка.
Гласът ми беше хрипкав, задъхан, сякаш бях тичала, но можех да говоря, просто не можех да помръдна ръката си.
— Какво ще получа в замяна?
Той се засмя самодоволно. Стори ми се, че най-накрая бях задала въпрос, от който той остана доволен.
— Какво искаш?
Замислих се, а през това време пулсът в ръката ми биеше все по-силно и по-силно. Кръвта започваше да попива в ръкава на Странника, ръкава на Уили. Исках Уили да се върне.
— Неприкосновеност за мен, моя народ и моите приятели.
Той отметна глава назад и се захили гръмогласно. Този кикот секна внезапно, като в стопкадър.