— Отскубни се от хватката, Анита, и аз ще ти гарантирам онова, което искаш, но ако не успееш, какво ще получа аз?
Знаех, че това е уловка, знаех, но нямах представа как да се измъкна от нея. Ако кръвта ми продължаваше да изтича, щях да изгубя съзнание и това щеше да е краят.
— Кръв — отвърнах.
Той се усмихна.
— Аз и сега я имам.
— Ще ти дам да пиеш от мен доброволно. Това нямаш.
— Съблазнително е, но недостатъчно.
Пред погледа ми заплуваха сиви петна. По тялото ми изби студена пот, леко ми прилоша. Припадъкът вследствие загуба на кръв не настъпва бързо, но Странника го ускоряваше. Не можех да измисля какво да му предложа; изобщо ми беше трудно да мисля.
— Какво искаш?
Жан-Клод въздъхна, сякаш бях казала нещо, което не биваше да се казва.
— Истината.
Бавно се отпуснах на колене и щях да се строполя, ако не беше ръката на Странника, държаща ме за лакътя. Сивите петна пред погледа ми ставаха все по-големи. Все повече ми се виеше свят.
— Каква истина?
— Кой всъщност уби Земетръсеца? Кажи и си свободна.
Преглътнах трудно и прошепнах:
— Майната ти!
Свлякох се на земята, като все още се държах за него, кръвта ми все още течеше. Той се наведе над мен, но със замъглените си очи виждах само Уили, острите черти на лицето му, Уили с крещящите му костюми и още по-грозни вратовръзки. Уили, който обичаше Хана толкова нежно, че ми засядаше буца на гърлото. Протегнах ръка и докоснах това лице, прокарах пръсти по черната му блестяща, зализана назад коса, хванах брадичката му и прошепнах:
— Уили, ела при мен.
Той затрепери като от токов удар и аз разбрах. Тялото ми още беше вцепенено и безчувствено, но зрението ми се проясняваше. Гледах тези блестящи очи и мислех за Уили. Дълбоко в тях в отговор засвети една искрица, един ответен вик.
— Уили, ела при мен — този път гласът ми беше по-силен.
— Какво правиш? — попита Странника.
Аз не отговорих. Уили беше сред онези вампири, които съвсем случайно бях вдигнала от ковчезите им, заедно с Деймиън. И може би, може би той беше мой не само като приятел.
— С кръв те призовавам, Уили Маккой. Стани и ела при мен!
Третият пулс в ръката ми стана по-бавен. Сега Странника се опитваше да се измъкне, опитваше се да се изтръгне от хватката, създадена от самия него, но това се оказа нож с две остриета. Този нож режеше от двете страни и аз исках да направя по-голям и по-дълбок разрез.
— Ела, Уили. Вдигни се и тръгни към гласа ми, към ръката ми, към кръвта ми! Стани и ми отговори! Ела, Уили Маккой!
Уили започна да изпълва тези очи, както вода изпълва чаша. Почувствах как някаква сила изхвърля Странника. Аз го изгонвах, изтиквах и захлопвах в главата си една врата, за чието съществуване дори не подозирах. И в тялото на Уили също. Заставих Странника да се махне и той излетя с вой в тъмнината.
Уили ме загледа и това беше той, но никога преди не ме беше гледал така.
— Какво ще ми заповядаш, господарю?
Аз се смъкнах на пода и заплаках. Исках да му кажа: „Аз не съм твой господар“, но думите замряха в гърлото ми, погълнати от кадифената тъма, която се спусна пред зрението ми и скри от мен целия свят.
20
Спях, отпуснала глава на коленете на баща ми. Той галеше косата ми. Сгуших се по-удобно и притиснах буза към голото му бедро. Голо бедро? Внезапно се събудих, рязко се изправих още преди да мога да отворя очи. Джейсън седеше, облегнат на каменната стена. На неговите колене се бях събудила. Той ме дари с една силно разводнена версия на своята обичайна съблазнителна усмивка, ала очите му бяха уморени и хладни. Дори престана да ме поглежда. Когато Джейсън спре да се шегува, значи положението е сериозно.
Жан-Клод и Падма спореха на френски, застанали един срещу друг край дървена маса. На масата по очи лежеше мъж, привързан към плота със сребристи ленти на китката, глезените и шията. Беше гол, но не само дрехи нямаше. Цялата задна част на тялото му бе превърната в сурова кървава пихтия. Открила бях притежателя на висящата на вратата кожа. Мрачното, красиво лице на Рафаел беше безжизнено. Той не беше в съзнание. Надявах се, че отдавна го е изгубил.
Рафаел, кралят плъх, беше водач на втората по големина и сила глутница превръщачи в града. Той не беше ничия играчка. Какво, по дяволите, правеше тук в такова състояние?
— Как е попаднал тук Рафаел? — попитах Джейсън.
Той отвърна с вял, уморен глас:
— Господарят на зверовете поиска хората плъхове. На Рафаел не му стигнаха силите да не се подчини на неговия зов, но бе достатъчно силен да не доведе други плъхове. Той пожертва само себе си — Джейсън отново облегна главата си на стената и затвори очи. — Те не можаха да го сломят. И Силви не можаха да сломят.