— Силви ли?
Огледах стаята. Беше шест на шест метра, не много голяма. Силви бе прикована на отсрещната стена. Тя висеше на веригите. Главата й бе клюмнала. Цялата й тежест се поемаше от китките. Беше в безсъзнание. Почти цялата бе скрита от масата, на която лежеше Рафаел. Не изглеждаше да е наранена.
— Защо тя е тук?
— Господарят на зверовете призова и вълците. Ричард не беше в града и затова дойде Силви. Тя ни защити, както Ричард защити своя народ.
— А за какво спорят сега Жан-Клод и Зверското момченце?
— Странника ни обеща свобода, но те не искат да включат Рафаел в сделката. Господарят на зверовете казва, че кралят плъх не е от нашия народ, нито е наш приятел.
— Той ми е приятел.
Джейсън се усмихна, без да отвори очи.
— Знаех, че така ще кажеш.
Станах, опряна на стената. Отначало се олюлявах, но не много. Тръгнах към спорещите вампири. Френската им реч звучеше разпалено и яростно.
Жан-Клод се обърна.
— Събудила си се, ma petite — той говореше със силен акцент. Често му се случваше след продължителен разговор на френски.
Падма вдигна ръка.
— Не, недей да й влияеш!
— Както желаеш — рече Жан-Клод с кратък поклон.
Исках да докосна Рафаел. Виждах как гърбът му се повдига и отпуска, но не можех да повярвам, че е жив, докато не го докоснех. Ръцете ми нерешително застинаха над него — нямаше място, което да не беше изподрано и кървящо. Накрая докоснах косата му и веднага дръпнах ръката си. Не исках да го будя. Сега най-добре беше да е в безсъзнание.
— Какъв ти е той? — попита Падма.
— Това е Рафаел, кралят на плъховете. Той ми е приятел.
Вратата на подземието се отвори и влезе Хана. Веднага ми стана ясно, че всъщност е Странника. Той бе облегнал на вратата изключително женственото й тяло и се опитваше да изглежда мъжествено.
— Не можеш да дружиш с всяко чудовище в този град.
— Искаш ли да се обзаложим?
Той поклати глава. Русата коса на Хана се замята назад-напред също като в реклама на шампоан. Той се засмя съвсем по момичешки.
— О, не, Анита Блейк! Няма да сключа с теб втора сделка за тази нощ — той заслиза по стъпалата. Беше свалил обувките на високи токчета и се понесе надолу само по чорапи. — Но ще има и други нощи.
— Аз поисках неприкосновеност и ти ни я даде — казах му. — Нищо повече не можеш да ни дадеш.
— Обещах ви неприкосновеност само за тази нощ, Анита.
— Не помня да си поставял времеви рамки в обещанието си — отбеляза Жан-Клод.
Странника махна с ръка при това възражение.
— И така беше ясно.
— Не и на мене — рекох аз.
Той спря в другия край на масата, до Падма. Погледна ме със сивите очи на Хана и се намръщи.
— Всеки друг би разбрал, че имам предвид само тази нощ.
— Ти самият каза, Страннико, че тя не е всеки друг — обади се Жан-Клод.
— Той е само един от членовете на Съвета — намеси се Падма. — Не може да се договаря от името на всички нас. Възможно е да ни застави да ви пуснем днес, но нищо повече. Не може да ви освободи, без да се съобрази с мнението на останалите.
— Значи обещанието му нищо не струва — казах аз.
— Ако знаех, че искаш безопасност за цялото време на нашето пребиваване тук — заговори Странника, — щях да поискам повече, не само истината за смъртта на Земетръсеца.
— Ние се договорихме. Аз изпълних задълженията си — казах аз.
Той се опита да скръсти ръце на гърдите си, но се наложи да ги постави на корема си — гърдите на Хана му попречиха. Жените просто не са сътворени да изглеждат страховито.
— Създаде ми още един проблем, Анита. По-мъдро би било да не създаваш толкова проблеми.
— Заплашвай, колкото искаш — отвърнах аз, — но днес не можеш и с пръст да ни докоснеш.
— Не си набивай това в главата — гласът му звучеше по-ниско, изтръгнат от гърлото на Хана.
Заобиколих масата и застанах до главата на Рафаел. Исках да погаля косата му и не смеех. Сълзи напираха в очите ми.
— Освободете го. Той ще дойде с нас, иначе твоята дума не струва пукната пара, Страннико.
— Няма да ви го дам — отсече Падма.
— Ще постъпиш както казаха — отвърна му Странника.
Аз извърнах глава, за да не гледам обезобразеното тяло на Рафаел. Освен това не исках тези негодници да видят сълзите ми. Отвръщайки поглед от Рафаел, можах по-добре да огледам Силви. Вцепених се при тази гледка.
Панталонът й беше смъкнат до глезените, обувките й не бяха свалени. Направих една крачка, после още една и почти се затичах към нея. Коленичих. Бедрата й бяха омазани с кръв, ръцете й — свити в юмруци, очите й — силно стиснати. Тя шепнеше нещо, съвсем тихо, повтаряше го отново и отново. Докоснах ръката й и тя потрепери, заговори малко по-високо, но аз разбрах само една дума: „Не, не, не.“ Отново и отново, като мантра.