Силви се опита сама да вдигне панталона си, но ръцете й не я слушаха. Тя направи няколко неуспешни опита и рухна на пода, обляна в сълзи.
Аз започнах да я обличам и тя не ми попречи. Помагаше ми, където можеше, но ръцете й така се тресяха, че не можеше да направи много. Панталонът й беше ленен, розов. Не открих бельо. Нямаше. Знаех, че е имала, защото като истинска лейди тя не би излязла без бельо.
Когато всичко беше покрито, тя вдигна към мен кафявите си очи. Погледът й беше такъв, че ми се прииска да извърна глава, но не го направих. Ако тя можеше да понесе цялата тази мъка, която сега бе изписана на лицето й, то най-малкото, което можех да направя, беше да не отклоня поглед, да не мигна. Дори престанах да плача.
— Аз не предадох глутницата — каза тя.
— Знам — рекох. Прииска ми се да я докосна, да я успокоя, но не се решавах.
Тя рухна напред, хлипайки; не плачеше, но хлипаше така, сякаш събираше от пода вътрешностите си парче по парче. Колебливо я прегърнах през раменете. Тя увисна на врата ми, притисна се към мен. Лежеше наполовина в ръцете ми, наполовина на коленете ми и аз бавно я люлеех. Наведох се към ухото й и тихо прошепнах:
— Той е мъртъв. Всички са мъртви.
Тя бавно притихна, после ме погледна.
— Заклеваш ли се?
— Заклевам се.
Тя се сгуши в мен и тихо рече:
— Няма да убия Ричард.
— Хубаво, защото не ми се иска да те убия.
Тя се засмя и смехът й тутакси премина в плач, но по-тих, по-спокоен, не толкова отчаян.
Погледнах останалите. Мъжете, живи и мъртви, ме гледаха.
— Рафаел идва с нас, решено е.
— Много добре — кимна Падма.
Фернандо се обърна към него.
— Татко, не можеш да й позволиш това. Вълците да, но не и краля на плъховете.
— Спокойно, Фернандо.
— Няма да остане жив, ако не се подчини.
— Ти не си бил достатъчно плъх, за да му станеш доминант, не е ли така, Фернандо? — попитах аз. — Той е по-силен, отколкото ти изобщо можеш да бъдеш, и по тази причина го ненавиждаш.
Фернандо направи крачка към мен. Падма и Странника го удържаха, като поставиха ръце на раменете му. Жан-Клод застана между нас.
— Да си вървим, ma petite. Нощта се оказа твърде дълга.
Странника бавно се отдръпна от Фернандо. Не знам на кого той имаше по-малко доверие — на мен или на плъхчето. После Странника започна да разхлабва веригите на Рафаел. За негов късмет, плъхолакът все още беше в безсъзнание.
Аз станах, Силви ме последва. Тя се откъсна от мен, опита се да ходи сама и едва не падна. Аз я подхванах, Джейсън я улови за другата ръка.
Фернандо се разсмя.
Силви залитна, сякаш я бяха зашлевили. Този смях раняваше по-силно от всякакви думи. Поставих устни на бузата й, притиснах със свободната си ръка лицето й към своето и прошепнах на ухото й:
— Той е мъртъв, помни това.
Тя се притисна за миг към мен, после кимна, изправи се и позволи на Джейсън да й помогне да се изкачи по стълбището.
Жан-Клод повдигна Рафаел много внимателно и го покачи на рамото си. Рафаел застена, стисна юмруци, но не отвори очи.
Аз се обърнах към Странника:
— Трябва да си намериш друг кон. Хана идва с нас.
— Разбира се — рече той.
— Веднага, Страннико!
Той ме изгледа надменно — никога не бях виждала такова високомерно изражение на лицето на Хана.
— Не позволявай на един успешен фокус да те превърне в глупачка, Анита.
Усмихнах се, знаейки, че тази усмивка не е приятна. В нея имаше горчивина, високомерие и гняв.
— Търпението ми за тази нощ се изчерпа, Страннико. Бързо излизай от нея или… — тикнах дулото на браунинга в слабините на Фернандо. Всички стояха рамо до рамо.
Очите на Фернандо се облещиха, но не личеше да се е уплашил, колкото ми се щеше. Очаквах друго. Натиснах дулото малко по-силно — повечето мъже в този случай отстъпват. Той леко изохка, но се наведе към мен и се опита да ме целуне.
Засмях се. Смеех се, докато устните му търсеха моите, а дулото опираше в тялото му. И смехът, не пистолетът, го накара да се дръпне назад.
Хана падна на колене. Странника я беше оставил. Някой трябваше да й помогне да се изправи. Помислих си за Уили. Той веднага дойде и без да ме погледне, помогна на Хана да стане. Не снемах поглед от негодниците. Проблемите трябваше да се решават един по един.
— Защо се смееш? — попита Фернандо.
— Защото си прекалено глупав, за да оцелееш — отдръпнах се от тях, с все още насочен в него пистолет. — Той единствен син ли ти е? — попитах Падма.
— Единствено дете — отвърна Падма.
— Моите съболезнования — казах.
Не, не го застрелях. Но докато гледах злите очи на Фернандо, аз знаех, че ще има и други възможности. Някои хора търсят смъртта от отчаяние, други се хвърлят към нея от безразсъдство. Ако Фернандо искаше да я намери, аз с удоволствие щях да му помогна.