— Виждаш, че не е необходимо да доплащаш.
Той почти се усмихна.
— Плъхолаците ще помнят стореното от теб тази нощ, Анита. Аз ще помня.
— Макар че не ходим заедно по магазините, нито на стрелбището, ти си ми приятел, Рафаел. Знам, че ако те повикам на помощ, ще дойдеш.
— Да — каза той. — Да, ще дойда.
Аз му се усмихнах.
— Сега ще повикам Лилиан, съгласен ли си?
Той затвори очи и като че ли се освободи от напрежението. Сякаш най-накрая можеше да се отдаде напълно на болката.
— Да, да.
Пратих при него Лилиан и отидох да търся Силви. Тя беше в една малка стая, където, както се надяваше Лилиан, щеше да може да поспи. Със Силви беше приятелката й, любовницата й, спътничката й в живота, наречете го както искате. Джейсън я беше повикал. Аз дори не знаех за съществуването й. Гласът на Гуен се чуваше съвсем ясно в коридора:
— Трябва да й разкажеш, Силви, трябва.
Не чух отговора на Силви, на високи токчета е трудно да се стъпва безшумно. Те знаеха, че идвам. Когато влязох през отворената врата, Гуен ме погледна, а Силви упорито отвръщаше поглед. На бялата възглавница се открояваше съвсем късата й, много къдрава кестенява коса. Тя беше с десетина сантиметра по-висока от мен, но в това малко легло изглеждаше съвсем крехка.
Гуен седеше на стол до леглото и с двете си ръце държеше ръката на Силви. Гуен имаше изящно лице, меки и чупливи руси коси и големи кафяви очи. Всичко в нея беше изискано, женствено, както на отлично изработена кукла. Но на лицето й се четеше темперамент, в очите — ум. Гуен беше психолог. Тя умееше да налага волята си дори без тази струяща от нея енергия на ликантропите, която я обгръщаше като парфюмен аромат.
— Какво трябва да ми разкажеш? — попитах аз.
— Как разбра, че говорех за теб? — каза Гуен.
— Интуиция.
Гуен потупа ръката на Силви.
— Разкажи й.
Силви се обърна към мен, но продължаваше да не ме гледа в очите. Аз се облегнах на стената и зачаках. Автоматът се впи в кръста ми и ме принуди да се опирам на тухлената стена предимно на раменете си. Защо не бях свалила част от оръжията си? Остави някъде оръжието си и ще се окаже, че именно тогава ти трябва най-много. Вярвах, че Странника ще удържи на думата си, но не вярвах дотам, че да заложа на това живота си.
В малката стая се възцари мълчание и жуженето на климатика стана оглушително, като шума на кръвта в ушите. Накрая Силви вдигна очи към мен.
— Господарят на зверовете заповяда на брата на Стивън да ме изнасили — тя сведе поглед, после пак го вдигна и в него имаше гняв. — Грегъри отказа.
Аз дори не се опитах да скрия изненадата си.
— Мислех, че Грегъри е една от звездите в порнофилмите на Рейна.
— Беше — тихо каза Силви.
Исках да попитам откога Грегъри е станал толкова претенциозен, но това ми се стори грубо.
— Да не би внезапно да се е пробудила съвестта му? — попитах.
— Не знам — тя се загледа в чаршафа, държейки ръцете на Гуен, сякаш се канеше да разкаже за най-лошото. — Той отказа да участва в измъчването ми. Господарят на зверовете се зарече да го накаже. Грегъри продължи да упорства. Той се позова на Зейн, който му бил казал, че сега Анита е новата им алфа. И че всички сделки, сключени чрез Елизабет, са недействителни и сега трябва да се договори с тебе.
Силви отдръпна ръката си от ръката на Гуен и ме погледна с ярост, ала не на мен се гневеше.
— Ти не можеш да бъдеш едновременно техен водач и наша лупа. Не можеш да бъдеш и едното, и другото. Той лъжеше.
Аз въздъхнах.
— Боя се, че не.
— Но как…
— Чуй ме, вече е късно и всички сме уморени. Ще ти разкажа накратко. Аз убих Габриел и формално погледнато това ме направи водач на леопардите върколаци. Зейн ме призна, след като го раних с два обикновени куршума.
— Защо не го уби? — попита Силви.
— Вината за това е донякъде и моя. Аз не разбирах какво означава да ги оставя без водач. Никой не ми каза, че без водач те ще станат плячка за всекиго.
— Исках да ги накарам да страдат — рече Силви.
— Казаха ми, че искаш да ги убиеш всички до един, че ако можеше да действаш на своя глава, глутницата ще ги излови до крак и ще ги убие.
— Да — продума Силви. — Да, исках да убия всички.
— Знам, че са помагали, когато са измъчвали теб и други членове на глутницата.
Тя поклати глава, закривайки с ръце очите си. След малко видях, че плаче.
— Ти не разбираш. Има филм, на който съм заснета. Филм, в който леопардите ме изнасилват — тя отпусна ръце и ме погледна с очи, пълни със сълзи. На лицето й се бяха изписали ярост и болка. — Изказах се против Рейна и Маркус. И те ме наказаха. Рейна поиска да ме превърне в пример за назидание на другите. И така стана. После всички се бояха.