— Толкова си сигурна само след една среща с него?
— Смяташ, че греша?
— Не, ma petite, мисля, че си напълно права.
— Тогава ги измъкни оттам, Жан-Клод. Направи всичко по силите си.
— Позволяваш ли ми да използвам името ти?
— Да — Пейджърът ми отново запищя. Долф — нетърпелив както винаги. — Трябва да тръгвам, Жан-Клод.
— Добре, ma petite. Ще преговарям от името на всички.
— Така направи — казах аз. — Почакай…
— Да, ma petite?
— Нали тази вечер не възнамеряваш да се върнеш в „Цирка“? Не искам да ходиш там сам.
— Ще използвам телефона, ако предпочиташ.
— Става.
— Нямаш им доверие.
— Не особено.
— По-мъдра си, отколкото е нормално за годините ти.
— По-подозрителна, искаш да кажеш.
— И това е вярно, ma petite. Ами ако не поискат да преговарят по телефона? — попита той.
— Тогава зарежи тази работа.
— Ти каза, че си готова да рискуваш живота си, ma petite.
— Не казах, че съм готова да рискувам твоя.
— О! — възкликна той. — Jet aime, ma petite.
— И аз те обичам — отвърнах.
Той пръв остави слушалката и аз набрах номера на полицията. Дано само Долф да ме търсеше за нещо рутинно. Да бе, как не.
23
Когато пристигнах в „Огнено жертвоприношение“, вече бяха откарали пострадалия в болницата. „Огнено жертвоприношение“ е едно от любимите ми по-нови заведения, които се държат от вампири. То се падаше далеч от вампирския район и най-близкото друго подобно заведение беше на километри от него. На входа висеше афиш на едноименния филм от седемдесетте години и Оливър Рийд и Бети Дейвис гледаха отвисоко посетителите. Зад бара имаше восъчна фигура на Кристофър Лий в ролята на Дракула в естествен размер. Едната стена беше накачена от пода до тавана с карикатури на звезди от филми на ужасите от шейсетте и седемдесетте години и покрай нея дори нямаше маси, за да не се закрива гледката. Често посетителите се събираха там на групи и се опитваха да разпознаят физиономиите. Този, който отгатнеше най-много, в полунощ получаваше безплатна вечеря за двама.
Заведението не беше от най-лъскавите. Някои от сервитьорите бяха истински вампири, други само се преструваха на такива. За някои това беше просто работа, те си слагаха пластмасови зъби и устройваха номера от рода на онези, които имат успех в деня на Вси светии. За други беше възможност да се правят на вампири. Те имаха коронки на кучешките зъби и много се стараеха да изглеждат като истински вампири. Някои сервитьори бяха костюмирани като мумии, вълци, франкенщайновци. Доколкото ми беше известно, единствените истински чудовища тук бяха вампирите. Ако върколак поискаше да изскочи от шкафа, за да изплаши някого и да изкара малко пари, имаше далеч по-екзотични и доходни локали от този.
Заведението винаги беше претъпкано. Не бях сигурна дали Жан-Клод не съжалява, че не му беше хрумнало да отвори такъв бар, или тук просто не му допадаше. Според него мястото бе твърде долнопробно. А на мен ми харесваше всичко — от саундтрака на дома с привиденията, до хамбургерите „Бела Лугоши“, приготвяни с почти сурово месо, освен ако някой не поиска препечено. „Бела“ беше едно от малкото изключения в декора, издържан в стила на филмите от шейсетте и седемдесетте години. Трудно е да държиш ресторант в такъв стил, без да включиш нещичко от оригиналния филм за Дракула.
Ако не сте били там в петък вечер, на „Караоке на страха“, значи въобще не сте живели. Аз заведох там Рони. Вероника (Рони) Симс е частен детектив и най-добрата ми приятелка. Чудесно си прекарахме тогава.
Но да се върнем към трупа. Добре де, не към трупа, към пострадалия. Ако барманът не беше действал бързо с пожарогасителя, щеше да има и труп.
Случаят беше поверен на детектив Клайв Пери. Той беше висок, строен, приличаше на Дензъл Уошингтън, но с не толкова широки рамене. Пери е един от най-вежливите хора, които съм срещала. Никога не съм го чувала да повишава тон и само веднъж съм го виждала много ядосан — когато един едър бял полицай беше насочил пистолета си към „негър детектив“. Тогава бях взела на мушка побеснялото ченге и бях готова да стрелям, докато Пери все още се опитваше да заглади ситуацията. Може би се престарах, може би не. Никой не загина. Той се обърна към мен с усмивка и тихо каза:
— Госпожице Блейк, радвам се да ви видя.
— И аз вас, детектив Пери.
Той винаги се държеше с мен така, беше толкова учтив и спокоен, че аз започвах да му подражавам. С другиго не съм била толкова мила.