24
В три часа след полунощ се озовах в Главното управление на „Регионалния отряд за свръхестествени разследвания“. За нас бяха изработили специални значки, на които пишеше „Отряд за привиденията“ с капеща кръв на червен или зелен фон, по избор. Зебровски ни ги беше раздал и всички ги носехме, дори Долф. Първият вампир, убит от нас след връчването на значките, пристигна в моргата с такава значка, забодена на ризата му. Така и не се разбра кой го беше сторил, но аз залагам на Зебровски.
Той ме срещна на стълбището, водещо към стаята на групата.
— Ако роклята се поскъси още малко, ще стане хубава ризка — каза той.
Измерих го с поглед от главата до петите. Светлосинята му риза се беше измъкнала от тъмнозеления панталон, вратовръзката му бе толкова разхлабена, че приличаше на гердан.
— Зебровски, да не би Кети да ти е сърдита?
Той се намръщи.
— Не, защо?
Посочих вратовръзката, която не подхождаше нито на панталона, нито на ризата.
— Пуснала те е да излезеш в такъв вид.
— Облякох се на тъмно — ухили се той.
Дръпнах леко черната му вратовръзка на фигурки.
— Не се и съмнявам.
Но той не се засегна. Тържествено разтвори вратата към стаята на групата ни и каза сияещ:
— Нашата млада красавица!
Мой ред беше да се намръщя.
— Зебровски, какво си намислил?
— Кой, аз ли? — рече той с престорено невинен поглед.
Поклатих глава и влязох в стаята. На всяко писалище беше поставен по един плюшен пингвин. Всички в помещението бяха заети с нещо — някои говореха по телефона, други пишеха, трети работеха на компютрите си, но на всяко бюро имаше пингвин. Никой не ми обърна внимание. Почти година бе изминала, откакто Долф и Зебровски бяха видели моята колекция от пингвини. Тогава никой не се заяде и аз реших, че ми се е разминало. Когато след Нова година Зебровски се върна от отпуска по болест, пингвините взеха да се появяват на най-неподходящи места — на седалката на колата ми, в багажника. Досега за тях сигурно вече бяха похарчили няколкостотин долара.
Не знаех как да реагирам. Да не обръщам внимание? Да се преструвам, че в стаята няма никакви пингвини? Да ги събера един по един и да си ги занеса вкъщи? Да се ядосам? Ако знаех какво да направя, за да престанат с тази шега, щях да го сторя. Засега се опитвах да не обръщам внимание и да събирам пингвините. Но нито едното, нито другото даде резултат. Дори стана още по-зле, сякаш така ги поощрявах. Подозирах, че подготвят грандиозна кулминация. Нямах представа каква и не исках да знам.
— Радостно е да се види такъв трудов ентусиазъм в три часа през нощта.
— Не жалим нито силите си, нито времето — тържествено заяви Зебровски.
— Къде е Долф?
— В стаята за разпити, с жертвата.
Нещо в гласа му ме накара да го погледна по-внимателно.
— По телефона Долф я нарече „предполагаемата“ жертва. Защо никой не й вярва?
— Долф ще се вбеси, ако ти кажа — усмихна се Зебровски и ми направи знак с пръст. — Да вървим, девойче. Да те срещнем с тази, която искаме да видиш.
Аз го погледнах изпод вежди.
— Ако е някаква шега, много ще се ядосам.
Той придържа вратата пред мен.
— Да не развалихме срещата ти с граф Дракула?
— Не е твоя работа.
През стаята премина едно дружно „оооо“. Излязох, изпроводена от шумни дюдюкания. Зад гърба ми се чуваха откровено неприлични подмятания, дори физически невъзможни, дори за общение с вампир. Понякога е трудно да разграничиш сексуалните закачки от мачовското поведение.
Обърнах се и надзърнах през вратата.
— Май ревнувате, момчета.
Това предизвика нова вълна от възгласи. Зебровски ме чакаше на стълбището.
— Не знам дали ще виждам краката ти по-добре, ако вървя пред теб и гледам назад, или ако вървя зад теб. Мисля, че отпред ще е по-добре.
— Престани, Зебровски, иначе ще се оплача на Кети от теб.
— Тя ме знае, че съм коцкар — той заслиза по стъпалата, като сегиз-тогиз хвърляше погледи назад към мен.
Тръгнах надолу по стълбището и оставих роклята да се размята, както иска. Когато носиш рокля с цепки почти до талията и освен това искаш да ти е по-удобно да криеш пистолета си, то или трябва да ти е все едно, че те гледат мъже, или по-добре си облечи нещо друго.
— Как изобщо успя да убедиш Кети да се среща с теб, че и да се омъжи за теб?
— Напих я.
— Ще я питам следващия път, когато ме поканите на обяд у вас — засмях се аз.
— Тя ще ти разправи някаква глупава романтична небивалица — ухили се той. — Не й вярвай.
Спря се пред първата стая за разпити и тихо почука.
Долф отвори вратата и цялата я изпълни с тялото си. Той е не просто висок, но и с телосложение на професионален борец. Вратовръзката му беше вързана безупречно, бялата колосана яка плътно обгръщаше шията. Сивият му панталон беше със съвсем прави и остри ръбове. Единствената отстъпка на жегата и късния час бяха дългите бели ръкави на ризата му. Беше без сако. На пръстите на едната ръка се брояха случаите, когато бях виждала Долф с риза с къс ръкав.