Всички ченгета умеят да придават на лицето си непроницаемо или скучаещо изражение, някои дори имат почти благи физиономии. Но всеки държи в запас напълно безизразното лице. В очите им се чете пустота, скриваща всяка тяхна тайна. Такова изражение имаше Долф, когато разпитваше заподозрени. Сега той бе сърдит. Никога не го бях виждала да излиза от кожата си по време на разпит.
— Какво става? — попитах.
Той затвори след себе си вратата и излезе в коридора. Поклати глава.
— Не знам как ми дойде до главата такова нещо.
— Разкажи ми.
Той огледа облеклото ми, сякаш току-що го беше забелязал. Мръщенето му се размекна почти до усмивка.
— Някой е повлиял зле на гардероба ти.
Аз свъсих вежди.
— Имам пистолет на кръста си, затова. По-лесно ми е да го вадя през цепките. — Никога не бих започнала да обяснявам на Зебровски защо съм облякла едно или друго, обаче на Долф…
— Ооо! — възкликна Зебровски. — Покажи де, покажи.
Долф се усмихна и дори очите му заблестяха.
— Поне имаш добро оправдание да си показваш краката.
Скръстих ръце на корема си.
— Заподозряната наистина ли е тук, или ме повикахте само за да проверите дали дисциплината ми е на ниво?
Усмивката му изчезна и той отново се намръщи сърдито.
— Тя не е заподозряна, а жертва. Знам, че вече си говорила с Пери на местопроизшествието, но искам да изслушаш нейната версия и да ми кажеш мнението си — с тези думи той отвори вратата. Такъв беше Долф, не обичаше да влияе на хората си. Но, честно казано, в случая бе доста ненадейно. Нямах време да придам на лицето си професионално изражение. И когато се срещнах очи в очи с тази жена, все още изглеждах малко изненадана.
Първите ми впечатления от нея бяха, че има големи сини очи, копринени руси коси, изящни черти на лицето и че е висока. Дори седнала, високият й ръст бе очевиден. Много малко жени умеят да бъдат едновременно високи и фини, но тя беше точно такава.
— Госпожице Вики Пиърс, това е Анита Блейк. Бих искал да й разкажете какво се случи.
Госпожица Пиърс премигна с големите си сини очи, пълни със сълзи, готови всеки момент да се търкулнат. Не се стичаха, забележете, но блестяха. Тя ги попиваше със салфетка. На шията й имаше лепенка.
— Сержант Стор, вече няколко пъти ви разказах всичко. — По бузата й се търкулна сълза. — Толкова съм уморена, прекарах такава ужасна нощ. Пак ли трябва да разказвам?
Тя се наведе към него на стола си, сключила ръце пред себе си, почти умолително. Притегателната сила на очите й би обезоръжила почти всеки мъж. Дори беше жалко, че целият този спектакъл е изигран пред коравосърдечния Долф.
— Само още един път, за госпожице Блейк — каза той.
Тя отмести поглед от мен към Зебровски.
— Моля ви, толкова съм уморена.
Зебровски се облегна на стената.
— Тук той е шефът.
Опитът й да използва женския си чар се оказа несполучлив. Само с едно мигване на сините си очи с невинен като на дете поглед тя превключи на режим „женска солидарност“.
— Вие сте жена. Знаете какво означава да сте сама сред всички тези… — гласът й спадна до шепот, — мъже — сведе поглед към масата и когато го вдигна, по прекрасната й кожа се стичаха истински сълзи.
Изпълнението й заслужаваше „Оскар“. Прииска ми се да изръкопляскам, но реших първо да проявя съчувствие. Щеше да има достатъчно време за сарказъм.
Заобиколих масата и се облегнах на нея, но не седнах. Деляха ме само няколко сантиметра от тази жена — почти бях нахлула в личното й пространство. Потупах я по рамото и се усмихнах, макар и да не бях чак толкова добра актриса, че да се просълзя.
— Вие вече не сте сама, госпожице Пиърс, аз съм тук. Моля, разкажете ми какво ви се случи.
— Адвокат ли сте? — попита тя.
Ако тя поискаше адвокат и проявеше настойчивост да го получи, с беседата щеше да е свършено. Аз застанах на колене пред нея, хванах треперещите й ръце, погледнах я в очите. Не можех да наподобя съчувствие, но интересът ми беше непресторен. Отделих й цялото си внимание. Вторачих се в лицето й така, сякаш се опитвах да го запомня за цял живот, и казах:
— Вики, моля те, позволи ми да ти помогна.
Ръцете й изведнъж престанаха да треперят под моите. Загледа ме с големите си очи, като кошута, надушила оръжието, но смятаща, че ако застине неподвижно, то няма да възпроизведе изстрел. Кимна, по-скоро на себе си, отколкото на мене, после стисна ръцете ми и лицето й беше самата искреност.