— Колата ми се повреди и влязох в бара на ресторанта да телефонирам — тя наведе глава и престана да ме гледа в очите. — Не биваше да ходя там. Ако жена влезе в бар сама, просто си търси белята. Но никъде наблизо нямаше телефон.
— Имаш право да ходиш, където искаш и когато искаш, Вики. Никой не може да ти отнеме това право, ако и да си жена.
Не ми се налагаше да се правя на възмутена.
Тя отново ме погледна изпитателно. Почти видях как се задвижиха зъбните колела в главата й. Помисли си, че съм й вече в джоба. Господи, твърде млада беше.
Пръстите й се вкопчиха в дланта ми. Те леко трепереха.
— Обадих се на един приятел да дойде да погледне колата. Аз съм студентка и не разполагам с много пари, затова не исках да се обадя веднага в гаража, преди приятелят ми да погледне. Надявах се, че той ще може да я поправи.
Тя доброволно издаваше твърде много информация. Вече се оправдаваше. Или просто беше повторила многократно тази история… Едва ли.
— Аз бих сторила същото — рекох. И наистина бих постъпила така.
Тя стисна ръцете ми, наведе се още повече към мен и заразправя с по-голямо увлечение.
— Този мъж беше там, в бара. Изглеждаше симпатичен. Поговорихме си и той ме покани да поседна с него. Казах му, че очаквам приятеля си, а той кимна с думите, че иска просто да си поприказваме — тя пак сведе поглед.
— Той каза, че никога не е виждал по-красива кожа от моята — тя пак ме погледна. — Нали разбирате, беше толкова романтично!
Беше толкова репетирано.
— Продължавай, слушам те.
— Позволих му да ми поръча питие. Знам, че не биваше — тя попи сълзите си с кърпичката. — Попитах го има ли нещо против да запаля цигара и той отвърна, че няма.
До лакътя й имаше пепелник, пълен с угарки. Нито Зебровски пушеше, нито Долф, значи малката Вики беше заклета пушачка.
— Той обгърна с ръка раменете ми и се наведе към мен. Помислих си, че иска да ме целуне — тя се обля в сълзи, леко се прегърби, раменете й трепереха. — Ухапа ме по шията. Кълна се, че до този миг дори не подозирах, че е вампир.
Тя ме погледна на няколко сантиметра от мен, излъчвайки искреност.
Аз я потупах по ръката.
— Мнозина не могат да различат вампир от човек. Особено ако вампирът се е нахранил.
— Ако се е нахранил? — Тя мигна недоумяващо.
— Ако вампирът се е напил с кръв, той повече прилича на човек.
— А! — кимна тя.
— Какво направи, когато той те ухапа?
— Плиснах уискито в лицето му и го запалих със запалката си.
— Какво запали? — попитах аз. — Уискито или вампира?
— И уискито, и вампира — отвърна тя.
— Вампирите се възпламеняват много лесно. Той гореше добре, нали?
— Не знаех, че така ще пламне. Хората просто не горят така.
— Да. Наистина не горят.
— Разкрещях се и се дръпнах от него. И точно тогава влезе приятелят ми. Хората се развикаха. Ужасно беше.
— Да, представям си.
Тя ме гледаше. В очите й се четеше искреност, но не и ужас от онова, което беше направила. Нямаше и разкаяние. Тя внезапно стисна ръката ми, много силно, сякаш искаше да ме накара да разбера.
— Трябваше да се защитя.
Поставих ръката си върху нейната и се усмихнах.
— Какво те накара да запалиш уискито, след като го плисна в лицето му?
— Спомних си, че вампирите се боят от огън.
— Но ако се плисне спиртно питие в лицето на човек и се запали, ще изгори само течността. Ще лумне пламък и след малко ще угасне. После човекът ще те остави на мира, защото ще изпитва болка. Не се ли боеше да не ядосаш вампира?
— Но вампирите много лесно се възпламеняват, както сама казахте — рече Вики.
Усмихнах се още по-широко.
— Значи ти си знаела, че той ще пламне?
— Да — каза тя, вкопчена в ръката ми, сякаш искаше да ме накара да разбера в какво бедствено положение се намира.
— Аз си мислех, че вие не сте знаели, че вампирът ще пламне, госпожице Пиърс — намеси се Долф.
— Не знаех, докато той не се запали — отвърна тя.
— Вики, скъпа — погалих я по ръката, — ти току-що каза, че си знаела.
— Но вие първа го казахте.
— Вики, ти току-що каза, че си знаела, че той ще пламне, когато си го запалила.
— Не, не знаех — тя издърпа ръцете си от моите и изправи гръб на облегалката на стола. — Вие се опитвате да ме объркате.
— Не, Вики, ти сама се объркваш — поклатих глава аз и се отместих от нея, като все още я гледах в очите.
— Какво искате да кажете? — попита тя. През маниерите й на безпомощна девойка се прокрадна злост.
— Какъв беше този бар? — попитах аз, сякаш не бях там само преди двайсет минути. На разпитите често се налага да се повтаряш.