Долф старателно записваше във верния си бележник.
— Значи е замесен и друг вампир?
— Той може да не е знаел какво е замислила. Аз бих проверила дали госпожицата няма любовник вампир или поне приятел, с когото се е срещнала. „Любовник“ е може би твърде силна дума за госпожица Пиърс. Аз бих проверила и дали случайно няма актьорска подготовка. Струва си да се провери какво точно учи в колежа.
— Проверих — отвърна Долф. — Занимавала се е с театрално изкуство.
— Защо съм ти аз? — усмихнах се. — Ти си се погрижил за всичко.
— Ухапването и фактът, че вампирите горят толкова лесно… — той поклати глава. — В книжките не пише за подобни щуротии.
— Никой не пише книжки за работата на полицията, Долф.
— Може би ти трябва да напишеш.
— Добре. Събраните от тебе данни за тази Пиърс ще са достатъчни да получиш извлечение от банковата й сметка, нали?
— Ако се обърна към правилния съдия, да, може би.
— Нали разбираш, дори ако я съдят и признаят за виновна, вредата е вече нанесена. Петицията и митингът са насрочени за следващата седмица. Носят се слухове за нападението, а при разпространението им бързо ще направят от мухата слон.
Долф кимна.
— Нищо не можем да сторим.
— Можеш да отидеш и да разкажеш всичко, което знаеш за тази Вики.
— А защо ти не отидеш?
— Защото аз съм като вавилонската блудница за правоверните. Чукам се с главния кръволок. Няма да ми повярват, каквото и да им кажа.
— Нямам време да се шляя по митинги, Анита.
— Смяташ ли, че вампирските заведения трябва да бъдат отделени? — попитах аз.
— Не ми задавай такива въпроси, Анита. Отговорите няма да ти харесат.
Аз и не бих задавала. Долф смяташе вампирите за чудовища, от които обществото трябва да бъде защитавано. Донякъде бях съгласна с него. Но аз спях с едно от тези чудовища. Затова ми беше трудно да бъдем с Долф от една и съща страна на барикадата. Съгласихме се, че по този въпрос не сме постигнали съгласие. Така запазвахме разбирателството помежду ни и възможността за съвместна работа.
— Щом толкова мразиш вампирите, защо не повярва на казаното от госпожица Пиърс?
— Защото не съм глупак — отвърна Долф.
— Извинявай — рекох аз. — Съжалявам, че дори за миг си помислих, че личните чувства могат да влияят на работата ти. Ти никога не би допуснал такова нещо, нали?
— Не знам — усмихна се той. — Ти все пак не си зад решетките.
— Ако ти разполагаше с доказателство за извършено от мен закононарушение, напълно е възможно да се озова там.
— Да, възможно е — съгласи се той и усмивката изчезна от лицето му. Погледът му отново стана празен, поглед на ченге. — Какво ти е на ръката?
Погледнах бинтованата си ръка, сякаш я виждах за първи път.
— Злополука в кухнята.
— В кухнята — повтори той.
— Аха.
— Какво се случи?
— Порязах се с нож.
— Какво правеше?
Никога не готвех вкъщи и Долф го знаеше прекрасно.
— Режех салам — вдигнах към него същия като неговия празен поглед. Някога, не много отдавна, на лицето ми се изписваше всичко, всяка мисъл. Но сега не е така. Гледах право в лицето подозрителния Долф и знаех, че моето лице нищо не издава. Единствено неговата непроницаемост можеше да наведе на мисълта, че лъжа. Но Долф знаеше, че лъжа. Нямах намерение да губя нито своето, нито неговото време, за да измисля правдоподобна лъжа. Защо да си правя труда?
Ние се гледахме един друг.
— Има кръв по чорапите ти, Анита. Сигурно е от салама.
— И още как — отвърнах аз и не можах да сдържа усмивката си. — Можех да кажа, че съм била нападната, и тогава ти щеше да ме накараш да направя писмено изложение на случилото си.
Той въздъхна.
— Ах, ти, немирнице. Пак шикалкавиш. Явно си се забъркала в нещо тази нощ — той стисна юмруци, всеки от които беше голям почти колкото главата ми. — Бих те нахокал, но каква полза. Бих те вкарал в единична килия, да полежиш до сутринта — той се засмя, но не му беше весело. — Обаче в нищо не мога да те обвиня, нали така?
— В нищо не съм се провинила, Долф — казах аз и вдигнах ранената си ръка. — Направих услуга на един приятел, като съживих мъртвец. Трябваше да си порежа ръката, защото бе необходима кръв. Това е всичко.
— Самата истина ли?
Аз кимнах.
— А защо не ми каза веднага?
— Защото услугата беше безплатна. Ако Бърт разбере, че безплатно съживявам мъртъвци, ще получи удар. Но ще повярва в историята със салама.