Корбет се обърна на стола си.
— Ще тръгнеш ли на кръстоносен поход, Твое величество?
Кралят го погледна невинно.
— Разбира се, Хю. Дадох дума. Когато приключим с всички дела в Англия, ти и аз, дьо Варен и всички останали ще тръгнем на кръстоносен поход.
Сетне, като се кискаше тихо, кралят излезе величествено от стаята, следван от тромавия дьо Варен. Корбет въздъхна, изправи се и огледа трапезарията, закачения на отсрещната стена огромен черен кръст и яркоцветния триптих над камината. После се върна до прозореца и надникна долу в двора. Кралските войници бяха придумали двама слепи просяци да се дуелират с дървени мечове. Рошавите, дрипави мъже се хвърляха в различни посоки, замахваха един към друг и залитаха, а мечовете им срещаха само въздух. От време на време кръгът от войници ги избутваше обратно сред гръмогласен смях.
— Не се ли наситихте? — прошепна Корбет на себе си. — Не видяхте ли достатъчно унижения и кръв в Шотландия?
Той седна в еркерната ниша. От края на януари кралят бе все по северните графства; организираше атаки срещу шотландската граница, за да предизвика на битка или хване неуловимия шотландски водач Уилям Уолъс. Корбет бе видял предостатъчно селца и паланки, превърнати в черна тлееща маса; пръснати трупове сред алени езера по влажните, неравни пиренови поляни; стълбове сив дим, смрад на смърт и разложена плът; бесилки, на които нагъсто висяха голи като червеи трупове; изклани говеда и овце, чийто подут леш замърсяваше потоци и извори, а после биваше погълната от огненото море, което Едуард запали при отстъплението, за да изгори всичко след себе си.
Корбет искаше да се върне при Мейв и Елинор, не само защото му липсваха — беше отвратен от безскрупулния стремеж на Едуард да подчини Шотландия, от сложните и коварни дворцови интриги, от благородници като дьо Варен, които вярваха, че са господари на земята и всички останали са родени, за да им служат. Двамата просяци вече плачеха. За момент Корбет се изкуши да не обръща внимание на това, но сетне стана и отвори прозореца.
— Престанете! — кресна той.
Един от войниците понечи да отвърне с неприличен жест, но друг позна секретаря и прошепна нещо в ухото на другаря си. Корбет извика на един сержант:
— Заведи просяците в магерницата, дайте им хляб и вино и ги изпратете да си вървят по пътя!
Прошареният ветеран кимна.
— Момчетата само се веселяха, господарю.
— Стигат им толкова веселби! — отвърна троснато Корбет. — Погрижи се да си платят за удоволствието. Съберете пари за просяците!
Той изчака сержанта да изпълни заповедите му и затвори прозореца. На вратата се почука.
— Влез.
Ранулф, неговият слуга, сега пълноправен писар в канцеларията на Зеления печат, влезе наперено. Беше прибрал червената си коса на опашка отзад на тила. Горд от своята светлосиня, обточена с катеричи кожички писарска туника, той пъхна палци в широкия колан на кръста си. Котешките му очи блещукаха присмехулно.
— Отиваме ли си у дома, господарю?
— Не! — сопна му се Корбет. — Не си отиваме.
После се върна на масата.
Ранулф направи гримаса към русокосия, миловиден Малтоут, куриера на Корбет.
— Добре — пошепна той!
Корбет се обърна рязко.
— Какво те задържа в Йорк, Ранулф?
— О, нищо, господарю!
Корбет го погледна изпитателно.
— Изобщо случва ли ти се някога да кажеш истината, Ранулф?
— Всеки път, когато отворя уста, господарю.
— И нямаш любовница тук? Например хубавичката съпруга на някой градски съветник?
— Разбира се, че не, господарю.
Корбет отново насочи вниманието си към табличката с принадлежности за писане. Ранулф направи гримаса зад гърба му и тихо благодари Богу, задето Корбет не го бе попитал за хубавичките дъщери на градските съветници.