— Наглеждай ги — прошепна. — Не искам да се загуби и пени.
Веднага след като влязоха през Микългейт Бар, се спряха да послушат хора от момчета в бели столи, които пееха химн на три гласа в чест на краля, славейки управлението и превъзнасяйки победите му. След това процесията навлезе в самия град, по тесните улички, покрай големите къщи с искрящи на утринното слънце, белосани фасади, украсени с боядисани в черно греди. Въпреки наредбите на кметството, бе наизлязъл и целият живописен подземен свят на Йорк. Блудници и проститутки в къси рокли и перуки в оранжево и червено измерваха с очи войниците и се опитваха да привлекат вниманието на възседналите коне рицари и церемониалмайстори. Дребните престъпници от тесните улички, без господар и без пукната пара, се спотайваха в сенките, далеч от слънчевата светлина и готови всеки момент да побегнат, ако наближеше някой пристав. Недъгавите, певачките, главорезите, мошениците и джебчиите се бяха стекли в търсене на лесна плячка. Сергиите бяха прибрани, а търговците и техните чираци стояха със зяпнали уста, нетърпеливи да зърнат поне за мъничко своя крал.
Видът на Едуард действително оправдаваше прозвището „принц-завоевател“: със златна диадема на стоманеносивата коса, а ризницата, която Корбет го бе накарал да облече, бе покрита с плащ от златоткан брокат. Беше яхнал прочутия си боен кон, Черния Баяр, със седло и сбруя от тъмнопурпурна, поръбена със сребро кожа. Кралят яздеше с лекота, като с едната си ръка държеше юздите, а на другата му бе кацнал един великолепен снежнобял сокол, донесен от Париж. До него облеченият в полудоспехи Джон дьо Варен, граф на Съри, носеше личното му знаме — златен лъв, изправен на задни крака сред море от кръв. Точно зад краля яздеше Корбет, неспокоен и тревожен; очите му постоянно шареха из тълпата и отворените прозорци от двете страни на процесията. От време на време попипваше дръжката на камата си и хвърляше тревожен поглед към Ранулф. Неговият прислужник обаче бе зает да се усмихва и изпраща въздушни целувки към съпругите и дъщерите на градските съветници. От време на време процесията спираше и разкошно облечените херолди надуваха сребърните фанфари, преди да продължат след плющящите знамена с гербовете на Англия, Шотландия, Уелс, Франция и Кастилия.
На ъгъла на „Тринити“ кралят се спря да погледа провесения между два стълба огромен гоблен на гилдията „Корпус Кристи“. Беше сцена от Страшния съд. На него с ярки цветове бе изобразена съдбата на грешниците: законодатели, ковали лоши закони, бяха облечени в плащове от горяща сяра; подкупните адвокати биваха набивани на кол или им трошаха костите на колелото. Едуард се изкикоти на друга сцена, на която се виждаше група монаси с обръснати глави, водени от маймунолик демон към гореща яма, пълна с отровни змии. Пред тази импровизирана сцена имаше групички млади жени, всичките облечени в бяло, които пееха Песни в прослава на краля. Едуард ги послуша вежливо, галейки кацналия на китката му сокол. Сетне хвърли една сребърна монета пред подиума, целуна едно от момичетата и нареди процесията да продължи. Корбет изгледа свирепо Ранулф, който в опит да имитира краля посегна да хване едно от момичетата за ръката.
Точно когато излязоха на „Тринити“, Корбет чу как една стрела изсвистя между него и краля. Един от войниците отстрани изтърва копието си и се строполи на земята със стонове, заглушавани от шурналата от устата му кръв. Корбет се надигна на стремената и викна на въоръжените конници, които се затичаха към тях. Следвайки заповедите на секретаря и дьо Варен, те заобиколиха краля и вдигнаха щитовете си, за да образуват желязна стена около него. Корбет огледа набързо къщите от двете страни на улицата.
— Там! — викна Ранулф.
Корбет проследи ръката му, която сочеше към един от мансардните прозорци на близкия хан. Видя как дървените капаци се отварят още веднъж, фигурата с качулка, която се спотайваше там, и масивния арбалет. Отново се чу свистене, сякаш ястреб се спускаше към жертвата си, но този път стрелата се строши в един от вдигнатите щитове.
— След мен! — кресна Корбет.
Той слезе от коня, извади меча си и следван по петите от Ранулф и Малтоут, си запробива път през тълпата, без да обръща внимание на възцарилата се наоколо суматоха. Когато стигнаха сенките на къщите, вдигна поглед и изруга. Беше загубил представа коя е сградата. След това обаче зърна ъгъла на уличката, където клечеше просяк с качулка, протегнал ръце за милостиня. Корбет го изблъска от пътя си и хукна към входа под безвкусната табела, окачена на един стърчащ към улицата прът. Пътьом викна на Ранулф да заобиколи, за да заварди задния вход, и влезе в тясното, тъмно помещение. Събралите се там хора дори не подозираха какво е станало. Повечето бяха слуги, кухненски работници и камериерки. Корбет им заповяда да се отдръпнат от пътя му и се втурна нагоре по тясното, разклатено дървено стълбище. Плувнал в пот, той стискаше здраво меча и отчаяно се питаше какво ще направи, ако се срещне очи в очи с нападателя. Помъчи се да си спомни кой точно бе прозорецът.