— На най-горния етаж е — промърмори на себе си и предпазливо изкачи следващото крило стъпала.
На половината път обаче съгледа дима, който се процеждаше изпод една врата в нишата току до стълбите, и се обърна.
— Малтоут! — нареди на прислужника си. — Върни се и кажи на ханджията, че къщата гори!
После стисна носа си и бутна вратата. Беше залостена. Той отстъпи назад, стовари се с цялата си тежест върху нея и тя се отвори. Вътре се кълбеше гъст дим, макар че голяма част от него излизаше през отворения прозорец. Точно под перваза имаше стол, под който лежеше арбалетът и снопче стрели. На пода до тях бе проснат овъглен, горящ труп на мъж. В първия момент Корбет остана втрещен, загледан в зловещите сини и жълти пламъци, които танцуваха над почернелия мъртвец.
— Бог да ни е на помощ! — промълви току-що пристигналият Малтоут. — Господарю, що за огън е това?
Кашляйки мъчително, Корбет изведнъж се опомни, дръпна тежката дрипава завеса, която висеше зад вратата, и като подкани Малтоут да му помогне, я метна върху горящия труп, за да потуши пламъците. Скоро стаята се напълни с хора: съдържателят и помощниците му носеха ведра с вода, която изляха върху мъртвеца и навсякъде из стаята. Корбет обаче забеляза, че освен дето бе опърлил леко около трупа, огънят не беше подхванал нито стените, нито дъските на пода. Най-сетне пламъците бяха потушени и от цялата злополука остана само вонята, следите от опърлено по пода и противното цвърчене на водата, която попиваше през покриващата трупа завеса.
— Всички да излязат! — заповяда Корбет. — Малтоут, изгони всички!
Съдържателят, шкембест плешив човечец, понечи да протестира, но точно тогава Ранулф връхлетя в стаята.
— Никой не видях! — рече задъхано той. — Абсолютно никой! Какво е станало тук?
— Всички да излязат! — кресна Корбет. — А ти, драги — посочи той кръчмаря, — ме изчакай долу!
Малтоут и Ранулф изблъскаха хората навън. Корбет дръпна тежката завеса и се задави от ужасната смрад. Малтоут се обърна и повърна върху купчината слама в ъгъла; Ранулф пък клекна хладнокръвно до останките.
— Как е станало? — попита той, като посочи арбалета и стрелите до стола.
— Не знам — отвърна Корбет. — Имаме един човек, преливащ от омраза. Той взема арбалета, изстрелва две стрели в опит да убие краля и няколко минути по-късно вече е горящ труп. Изпепелен е от необикновен огън, който не се е разпространил нито по стените, нито по пода.
— Това можеше да стане — обади се Ранулф. — Накрая дървото щеше да затлее и избухне в пламъци, но нашето пристигане тук го спря. Въпросът е кой е този човек и как се е запалил.
Корбет се насили да огледа трупа. Лицето и горната част на торса бяха напълно изгорели. От очите бяха останали само две локвички вода. Ако човекът бе имал някакво окосмяване по главата или лицето, то бе напълно изпепелено. Секретарят преглътна мъчително.
— Виж — рече той и дръпна завесата още по-надолу. — Горната половина на тялото е изгоряла. — После посочи панталоните и ботушите на човека. — А тези са само опърлени.
Корбет се надигна и отиде до леглото. Изпод мръсната кръгла възглавница се подаваха оръфани кожени дисаги. Корбет ги измъкна, сряза каишките и изсипа съдържанието върху вълнената завивка. Вътре имаше уелска кама, кесия със сребърни монети и една мърлява тамплиерска туника с червени кръстове от двете страни.
— Богат човек, поне за войник — отбеляза Корбет.
Той отвори кесията и изсипа съдържанието й в ръката си. Сетне хвърли среброто върху кревата и разви парчетата пергамент, които бе намерил вътре. На едното имаше груб план — Корбет веднага разпозна пътя на шествието, който минаваше през Микългейт Бар и „Тринити“. На другото беше изписан списък с провизии, закупени от някой си Уолтър Мърстън, сержант в имението на Тамплиерския орден във Фрамлингъм. Корбет седна на леглото.