— Ранулф, прибери всичко обратно в дисагите. За Бога — махна той към овъглените останки, — покрий това. — После продължи. — Значи това е Уолтър Мърстън, тамплиер, който се е опитал да извърши държавна измяна и кралеубийство. Изстрелял е две стрели към нашия крал, но минути след това е бил погълнат от някакъв тайнствен огън.
— Божие наказание — каза напевно Малтоут.
— Ако е така — подхвърли присмехулно Ранулф, — кажи-речи цял Йорк би избухнал в пламъци.
Корбет стана и отиде до прозореца. Кралската кавалкада вече продължаваше пътя си, а тълпата зяпаше към кръчмата, сега обградена от войници с вдигнати щитове и насочени напред пики. От стълбището долетя тропот на тежки стъпки и един дебел глас, който ругаеше всички кръчмари по света, наричайки ги „мръсни негодници“ и „изчадия на сатаната“. Корбет се ухили и промърмори:
— Милорд Съри ей сега ще пристигне.
Вратата на стаята се отвори с трясък, кожените й панти се изпънаха докрай.
— Гнусна измет! Неблагодарни копелета! — кресна дьо Варен с изпотено, зачервено лице и прекоси с мечешки стъпки стаята. — Е, Корбет, проклети писарю! Какво имаме тук?
Графът дръпна назад дрипавата завеса и се ококори при вида на трупа.
— Да му се не види! Кой е тоя?
— Очевидно сержант и вероятно стрелец от Ордена на тамплиерите — отговори Корбет. — Дошъл е в стаята със своя арбалет и се е опитал да убие краля.
— И кой го е запалил?
— Тъкмо спорехме върху това, милорд. Малтоут смята, че е Бог, но според Ранулф ако всеки грешник трябваше да бъде наказван по този начин, целият град щеше да се превърне в огнено море.
Дьо Варен се закашля и като се върна до вратата, изкрещя нещо към стълбите. В стаята влязоха група кралски стрелци с лъкове.
— Изнесете това! — заповяда дьо Варен. — Искам да го завлечете до площада и да го окачите на най-високото бесило!
Стрелците послушно оголиха леглото и увиха трупа в мръсните чаршафи. Дьо Варен погледна към Корбет с ъгълчето на окото си.
— А, и накарайте някой от проклетите лениви писари да напише табелка „Така умират всички предатели“. Закачете я на врата на този негодник!
Сетне изтика стрелците със зловещия им товар навън и затръшна вратата след тях.
— А името на тоя боклук?
— Уолтър Мърстън.
— Кралят ще поиска сметка за всичко това! — каза троснато дьо Варен. — Нямам им вяра на тия мръсни рицари-монаси!
Той се приближи до мястото и разрита пепелта с ботуша си, тракайки с шпорите си по дървения под. След това погледна през прозореца.
— Страх ме е, Корбет — прошепна графът. — Много ме е страх. Бях с краля преди тридесет години, когато асасините се опитаха да го очистят. Пратиха един, който се престори на вестител. — Той присви очи и задиша тежко, с издути ноздри. — За малко да успее, всичко стана така внезапно. Но кралят бе по-бърз и му разби главата с едно столче. И сега пак го преследват.
Той сграбчи Корбет за ръката. Писарят отвърна на погледа му, без да трепне.
— За Бога, Хю, не ги оставяй да го направят! — каза умолително дьо Варен и извърна очи. — Умираме един по един — промълви той. — Всичките стари приятели на краля.
— Кажете на Негово величество — отговори Корбет, — че нищо няма да му се случи. Ще дойда в абатството „Сейнт Мери“.
Дьо Варен отиде с тежки стъпки до вратата.
— А, милорд графе!
— Да, Корбет.
— Кажете на краля, че няма да се върна в имението Лейтън. — Корбет си наложи да се усмихне. — Поне докато не приключа с тази работа.
Той чу как дьо Варен трополи надолу по стълбите, крещейки обиди към всички в хана. Ранулф и Малтоут стояха в ъгъла на стаята и го гледаха със зяпнали уста.
— Какво има, Ранулф? — попита Корбет. — Ако не си затвориш устата, ще лапнеш някоя муха.
— Никога не съм чувал дьо Варен да те нарича Хю — отговори Ранулф. — Трябва здравата да се е уплашил…
— Така е. Асасините не си губят времето. — Корбет затвори прозореца. — Но да вървим. Тук вони ужасно. Ранулф, донеси ми дисагите.
— Кои са тези асасини? — попита Малтоут.
— По-късно ще ти разкажа. Сега искам само да разбера защо един тамплиер ще изпълнява техните заповеди!
Тримата слязоха по стълбите в общата стая на хана — ниско, усойно помещение с почернели от хилядите палени огньове тавански греди. В отсрещния й край, близо до вратата на килера, седеше съдържателят, заобиколен от група леки жени, и се наливаше с вино, сякаш животът му зависеше от това. Когато зърна Корбет, той се свлече на колене и сключи ръце пред гърдите си.