— Че защо иначе — бе казала тя в заключение — каруцата се пазеше така старателно от рицари, пешаци и стрелци с арбалети?
Сестрите Сесилия и Марша умуваха от самото начало на продължителното си пътуване върху многобройните слухове за тамплиерите. Сега, когато чуха бухалите, започнаха да се питат дали тези рицари не са докарали със себе си някакво проклятие.
— Дума да няма, в ужасни времена живеем — заяви сестра Марша. — Та виж сама, сестро, кога е бивало да падне дъжд по сеитбено време, да задуши посевите и зърното на изкласилото жито да изгние?
— Тъй е — отговори сестра Сесилия. — Говори се, че иде глад. А бедните смесвали брашното си с варовиков прах.
— И други работи се чуват — продължи да бръщолеви сестра Марша. — Досами Хъл един свещеник видял три вещици да летят към него на метлите си, на ярд и половина над земята.
— А пък в Рипън — прекъсна я сестра Сесилия, понеже гореше от желание да се покаже осведомена, — дяволът бил съгледан да лежи на сянка под един тис, втренчил гнусните си очи в портите на манастира.
Двете сестри чуха шум някъде пред тях. Сестра Сесилия изписка тихо и задържа коня си. Търстън продължи напред, като ругаеше под нос словоохотливите си спътнички. Малко по-нататък спря и надникна зад завоя.
— Нищо няма — промърмори с подчертано гърления си йоркшърски изговор, — макар че… — Той прикри усмивката си и се почеса по рошавата брада.
— Какво? — каза троснато сестра Сесилия.
— Ами — отвърна бавно, с наслада Търстън — носят се разни слухове…
— Какви слухове?
— Ами откакто ония тамплиери се върнаха в Йорк — поде Търстън, загледан втренчено в тъмнината, — се чуват разни истории за дяволи, които се явявали по тия пътища като невестулки, яхнали огромни котки с кехлибарен цвят.
Двете добродетелни монахини ахнаха уплашено.
— А пък — продължи Търстън, постепенно снишавайки гласа си до шепот — даже близо до Уолмър Бар видели самия сатана. Бил облечен в пурпурна дреха, с черна шапка на главата. — Той се обърна назад и вдигна поглед към сбръчканото лице на сестра Сесилия — Лицето му било ужасно — продължи водачът с дрезгав глас. — Носът му бил колкото човката на голям орел, а ръцете и краката космати, с нокти като на грифон.
— Стига толкоз — прекъсна го сестра Марша. — Търстън, плашиш ни. Трябваше вече да сме в Йорк.
„Дума да няма“, рече си Търстън, „още преди час щяхме да сме стигнали там, ако бяхте оставили тия дрънканици за таласъми, тамплиери, демони и магии.“ Той вдигна поглед към обсипаното със звезди небе.
— Не се тревожете, добродетелни сестри — подвикна им през рамо. — Още две мили и сме на Ботъм Бар; и по-скоро ще стане, ако пришпорите кончетата.
Двете монахини не се нуждаеха от повече подкани. Те забиха пети в хълбоците на конете си и викнаха на Търстън да не избързва прекалено. Водачът им продължи, доволен, че е преметнал тези две пълнички, охранени клюкарки, които от напускането си на Бевърли насам бяха прекарали повече време в приказки за сатаната, отколкото в молитви. Изведнъж обаче се закова на място. Като селски човек, опитен бракониер, Търстън познаваше гората и можеше да различи кои звуци и миризми предвещават опасност и на кои да не обръща внимание. Сега нещо не беше наред. Той вдигна ръка. Вратът му бе изпотен, а сърцето му биеше учестено. Нощта се изпълваше с някаква странна миризма — на дим, огън и нещо друго, на тлееща човешка плът. Търстън познаваше тази миризма. Така и никога не бе забравил изгарянето на старата вещица на пазара в Гизбъро. Селото воня с дни след това, сякаш старицата, умирайки, бе проклела въздуха.