— Видях го! — кресна Ранулф в отговор.
— Продължавай да викаш! — заповяда Корбет.
Ранулф се подчини с радост, ревейки насърчително, докато Корбет се придвижваше, ориентирайки се по гласа му. Накрая живият плет изтъня и той се озова на пътеката, където бяха застанали Ранулф и Малтоут, ухилени до уши.
— Трябва повече да внимаваш — възкликна личният му прислужник.
— Бях много внимателен — изръмжа Корбет. — Някой негодник беше махнал въжето и се опита да ме убие.
Ранулф се озърна наоколо.
— Къде е тогава той? Би трябвало още да е в лабиринта.
— Не, отиде си. Ранулф, ти видя ли някого?
— Само един градинар, който буташе ръчна количка.
— Как изглеждаше?
— Носеше плащ с качулка, господарю. Но имението е пълно със слуги.
Корбет затвори очи. Спомни си, че беше видял близо до лабиринта една ръчна количка, покрита с мръсно платно.
— Защо им трябва да ме убиват? — каза прегракнало той. — Ако тайният заговор на тамплиерите желае унищожението на краля, какво биха постигнали с моята смърт?
— Не искат да разследваш.
— Но ако не съм аз, кралят ще изпрати някой друг. Защо да предизвикват повече подозрения? — Корбет вдигна поглед към притъмнялото небе. — Е, днес за втори път се провалиха. Това е последният път, когато се разхождам сам по тъмно из имението. А вие какво открихте?
Звънна камбана, знакът за вечеря. Тримата тръгнаха към главния вход, а Ранулф заобяснява как са се разхождали из коридори и галерии. По едно време се спря и стисна ръката на господаря си.
— Фрамлингъм е странно място. Тук има зали, стълбища, изби, дори тъмница. Мястото е добре охранявано, навсякъде има въоръжени мъже. Нито веднъж не се опитаха да ни спрат, освен когато понечихме да се качим до най-горния етаж. Стълбата се пази от войници. Държаха се учтиво, само поклатиха глави. Когато ги попитах защо не може, се усмихнаха и ми казаха да си гледам работата.
— Ама кажи му и за другото — прекъсна го Малтоут.
— А, да, господарю — рече Ранулф и се наведе към ухото му. — На втория етаж на сградата има осем прозореца.
— Е, и? — попита Корбет.
— Но, господарю, в коридора отвътре има само седем врати.
Пета глава
Корбет и другарите му се върнаха в стаите си, за да се преоблекат за вечеря.
— Не споменавайте нищо за нападението над мен — предупреди ги Корбет, докато вървяха по коридора към трапезарията.
Тамплиерите вече се бяха събрали около масата в средата на помещението, което беше малко и уютно, украсено със знаменца, закрепени по гредите на тавана. Дьо Моле каза набързо молитвата и благослови храната на масата, но сетне, преди да седнат, влезе един слуга с поднос, на който имаше бокали и същия брой чинийки с посолен хляб. На всеки тамплиер и тримата им гости бяха раздадени по една чаша и парче хляб.
— Да си спомним — произнесе напевно дьо Моле — за онези от братята ни, които си отидоха преди нас. За загиналите ни другари.
— Амин! — казаха в хор тамплиерите.
Корбет се озърна в пълната със сенки зала и едва се сдържа да не потрепери. Имаше чувството, че призраците на онези, които дьо Моле бе призовал, се тълпяха около тях. Той отпи от чашата и отхапа парче посолен хляб. Ранулф се закашля, но господарят му го смушка и той побърза на свой ред да хапне.
— Да си спомним — продължи дьо Моле — за хубавите градове и крепости, които паднаха в ръцете на нашите врагове.
Всички отново вкусиха от виното и хляба.
— Да си спомним — обади се за трети път дьо Моле — за Светите земи, където нашият Бог Исус е страдал, умрял и възкръснал.
След това чашите и чиниите бяха прибрани. Дьо Моле покани всички да седнат и вечерята започна. Въпреки мрачния тост, ястията се оказаха вкусни: фазан с подправки, задушен заек, пресни зеленчуци, чаши с бордо, а накрая сервираха сладки, и изстудено вино от Елзас. Корбет отпи от него и докато слушаше разговорите на околните, си спомни за подаръка, който кралят бе направил на дьо Моле. Приказваха повече за неща, които ставаха в чужбина, сякаш искаха да забравят скорошните събития. Говореха за кораби, корсари в Средиземно море, скорошното си велико събрание в Париж и големия въпрос дали трябва да се обединят с ордена на хоспиталиерите. Корбет и двамата му другари не бяха пренебрегвани, но нито веднъж не ги въвлякоха в разговора. Едва когато дойде библиотекарят Одо, слаб, плешив мъж с дълга бяла брада, атмосферата се проясни. Одо беше безгрижна душа, усмихнат, с весели очи. Корбет веднага изпита симпатия към него.