— Отегчавате нашите гости — заяви Одо от края на масата. — Вие не сте рицари и благородници, а одъртели, побелели войници, които нищо друго не знаят. — Той се поклони на дьо Моле. — Монсеньор, прости ми, че закъснях.
— Глупости — усмихна му се в отговор дьо Моле. — Познаваме и теб, и твоята страст към книгите, а и това, което казваш, е истина. Би трябвало да си подобрим обноските.
Дойде един слуга от кухнята, който сложи прибори пред библиотекаря. Одо се облегна с лакти на масата и Корбет зяпна от изненада — лявата ръка на стареца липсваше, на нейно място имаше лакирано дървено чуканче. Легрейв, който седеше отсреща, се наведе към него.
— Приемаме странностите на брат Одо — прошепна високо той и се усмихна на библиотекаря, който го гледаше с престорен гняв. — Няма да му хареса, че ще ти кажем, но той е герой, истински рицар.
— Вярно е! — заяви гордо Бранкиър. — Защо мислите, че търпим речите и лошите му обноски?
Корбет усети всеобщото възхищение, дори обич към стария тамплиер.
— Навремето — добави Симс, — брат Одо беше рицар, с когото дори Артур, Роланд и Оливър биха се гордели.
— О, я стига! — махна със здравата си ръка библиотекарят, макар открито да се наслаждаваше на тези добронамерени задявки.
— Той беше в Акр — продължи Легрейв, — както и всички тук, но остана да защитава пробива, когато започнаха да разрушават стените. Тръгна си последен. Разкажи ни, братко, разкажи и на нашите гости какво се случи.
Корбет разбра, че това е почти ритуал, само че този път с една малка разлика. Присъстващите отчаяно се стараеха да му покажат, че въпреки слуховете и шушуканията, някога, в друго време, те са били защитници на християнския свят — герои, светци с оръжие в ръка. Към молбата на Легрейв се присъединиха и останалите тамплиери, та накрая Одо отпи голяма глътка вино и вдигна лакираното чуканче.
— Загубих ръката си в Акр — започна той. — Да, това се случи през март хиляда двеста деветдесет и първа година, когато градът бе превзет. — Библиотекарят огледа един по един четиримата командири на ордена. — И вие бяхте там.
— Ние хукнахме да бягаме — рече Легрейв, без да вдига очи. — Ометохме се от града, сложили щитове на гърбовете си и вперили очи в морето.
— Не, това не е вярно — отвърна меко Одо. — Трябваше да се оттеглите. Стотици пъти съм ви казвал: няма величие в смъртта. В един окървавен труп няма никаква чест. Няма гордост в плен.
— Ти не побягна — отбеляза Бранкиър.
— Братко — каза дьо Моле, като почука по масата с дръжката на ножа си. — Честно казано, вие всички имате предимство пред мен; аз дори не съм бил там. Не познавам непоносимия пек на пустините в задморските земи. Никога не съм чувал смразяващия крясък на мамелюците, нито съм усещал дивата ярост на битката. Превземането на Акр не е станало по наша вина, а понеже… — Той улови погледа на Корбет и гласът му секна. Великият магистър вдигна насълзените си очи. — Разправи ни още веднъж, Одо — прошепна той. — Разкажи ни как падна градът.
— Обсадата започна през март — прозвуча плътният, мек глас на Одо. Той се облегна назад, затвори очи и се зае да рисува картините с думи. — Както всички знаете, Акр беше обречен, но въпреки това улиците кипяха от живот, а кръчмите гъмжаха от народ до късно през нощта. В стаите над винарните беше пълно със сирийки и гъркини. Трескаво вълнение беше обхванало града, когато неверниците започнаха да го обграждат. — Той отвори очи. — Защо става така, че пред лицето на смъртта хората започват да се веселят още по-буйно? Сър Хю, участвал ли си някога в битка?
— Само при засади в Уелс и сред влажния пирен на шотландските мочурища, но не като теб, брат Одо. — Корбет огледа тамплиерите. — Не съм в състояние да съдя когото и да било за онова, което е направил в битка. И аз самият не съм сигурен как бих се държал.
Одо безмълвно вдигна чашата си към него и продължи:
— Последната атака стана през май. Чуваха се ударите на обсадните машини, падането на камъни от ронещите се стени на града, грохотът и ревът на всепоглъщащия огън… и онези барабани. Помните ли ги, братя, помните ли несекващото биене на мамелюшките барабани?
— Дори и сега — заяви Бранкиър. — Понякога вечер, когато си лягам в килията, пак звучат в ушите ми. — Той се огледа стеснително. — Тогава ставам и започвам да се взирам през прозореца в сенките между дърветата. Чудя се дали сатаната и войнството му не идват да ме изкушават.