— Сър Гуидо ваш приятел ли беше? — попита Корбет.
— Да, и преди да си ме попитал, причината да не съм в траур е, защото се радвам, че сър Гуидо умря. Той беше човек, който постоянно се самоизмъчваше. Сега е намерил покой в ръцете Христови. Без повече болка, без повече съмнения. — Старият библиотекар примигна. — Утре ще го погребем и той ще намери покой.
— Но ти си бил там — рече Корбет. — Отишъл си с него до входа на лабиринта.
— Да, отидох, точно преди зазоряване. Беше красива утрин. Небето започваше да става наситено синьо. Сър Гуидо каза, че му напомняло за Светите земи. После коленичи с броеница в ръка и започна своето поклонение. Аз пък седях, както обикновено, наслаждавах се на сладкото ухание, което утринният ветрец довяваше, и се молех сър Гуидо да спре да се самоизмъчва. Бях позадрямал, когато чух страшните му писъци. Изправих се и видях над лабиринта да се издига облак черен дим. Останалото го знаете.
— И си сигурен, че там не е имало никой друг? — настоя Корбет.
— Бог ми е свидетел, сър Хю, никой нямаше.
Корбет огледа тамплиерите.
— И кога се върнахте, късно следобед?
— Както вече казах — отговори дьо Моле, — бяхме в града. Имахме да свършим някои работи. Брат Одо не е сметнал за необходимо да ни изпраща съобщение. Сър Гуидо е бил мъртъв и никаква суматоха не е можела да го върне.
— Само Бранкиър се върна рано — заяви Одо. — Беше поискал да се срещнем в един часа. — Той се усмихна и започна да рови в чинията си. — Бях заспал, Бранкиър трябваше да ме събуди. — Сетне се ухили. — Понякога си усещам годинките. Но колко беше часът?
— Часовата свещ беше стигнала до тринадесетия пръстен — отговори Бранкиър. — Ти сам видя. — После погледна към Корбет. — Исках брат Одо да ми намери една книга. Когато обаче пристигнах във Фрамлингъм, един слуга ми каза за сър Гуидо, затова се отбих до килията си, оставих си багажа и едва тогава отидох при брат Одо.
— Това са сведенията, които ми трябваха — заяви Корбет. — Монсеньор, извинявам се, но трябва да разпитам всички ви какво точно сте правили в този ден. — Той вдигна умиротворяващо ръка. — Сигурен съм, че въпросите ми ще изяснят нещата. Нито аз, нито Негово величество кралят желаем да ви обидим. Дори, монсеньор, ви донесох бъчвичка с вино от хана „Зелената мантия“, като подарък от Негово Величество.
— А — рече дьо Моле и се усмихна в знак на благодарност. — От кралския винар, Хюбърт Сийгрейв. Беше подал молба да закупи от нас някои земи. Запустяла площ…
В този момент от кухнята долетяха ужасяващи писъци и той млъкна. Ранулф реагира пръв, като блъсна стола си назад и се втурна натам, а Корбет и останалите го последваха. Влязоха в една голяма зала със стени, целите в куки, от които висяха тенджерки, гърнета и тигани. Сега тя приличаше на сцена от ада — близо до фурната един от готвачите, обхванат в буйни пламъци, се мяташе и пищеше пред очите на ужасените си другари. Огънят беше обхванал цялата му престилка и вече ближеше панталоните и парцала на врата му. Той залитна напред и се свлече на колене. Ранулф изля отгоре му голямо ведро с вода, сетне с помощта на Малтоут грабна едно тежко парче зебло, което лежеше близо до коша с хляб, и го метна върху нещастника, за да потуши пламъците. Корбет бързо огледа тамплиерите. Дьо Моле се беше извърнал с лице към стената. Брат Одо и четиримата командири гледаха потресени. Крясъците на готвача се превърнаха в скимтене и скоро стихнаха. Гърчещата се фигура замря. Ранулф, с почернели от дима лице и ръце, дръпна зеблото. Готвачът лежеше мъртъв, целият обгорен. Покъртителна гледка. Малтоут се задави и тръгна право към вратата, която водеше към двора.
Другите слуги, момчетата, които въртяха шишовете, готвачите и помощниците, започнаха полека да се отдръпват от тамплиерите. Един от тях неволно катурна застаналата на пътя му оловна тенджера и тя издрънча шумно.
— Смееше се — прошепна един от готвачите. — Просто се смееше и в следващия момент избухна в пламъци. Видяхте ли го? Едва се виждаше от огъня. — Очите на мъжа се ококориха трескаво. — Само се шегувахме. А той се смееше. — И вдигна ръка към носа си, най-сетне усетил противната воня.
— Кой беше той? — попита Корбет.
— Питъркин. Живееше с майка си в Копъргейт. Имаше големи мечти, искаше да си отвори собствена гостилница.
— Изнесете го — обърна се дьо Моле към сержантите-тамплиери, които се тълпяха на вратата към трапезарията. — Покрийте го с платно и го отнесете в лечебницата.