— Всички избягаха — отвърна Корбет. — Снощи тук имаше смъртен случай.
Но млъкна, защото на вратата се почука. Влезе Легрейв.
— Сър Хю, събрахме се в трапезарията. Великият магистър… — Той спря и изгледа Клавърли. — Вашият посетител от краля?
— Да — отговори Корбет. — Ранулф, ти остани тук, за да разкажеш на госта ни какво знаем. Сър Ралф, идвам с вас.
Корбет тръгна след тамплиера. Двамата излязоха от отделението за гости, прекосиха двора и влязоха в трапезарията. Дьо Моле седеше начело на масата, а останалите — от двете му страни. Великият магистър направи знак на Корбет да се настани на другия край, точно срещу него. Сетне забеляза кожената торба с принадлежности за писане, която секретарят постави на масата заедно с пергамент, перо и мастилница.
— Сър Хю, това е неофициален разговор.
Корбет кимна в знак на съгласие.
— Ще ни разпитваш от името на краля. Затова се надявам, че няма да възразиш, ако и ние записваме казаното. Сър Ричард Бранкиър ще бъде нашият писар.
— Монсеньор, правете, каквото желаете, но не разполагаме с много време, затова ще говоря направо. Ако засегна някого, му се извинявам предварително. И ми простете, ако ви задавам въпроси, които съм задавал и преди.
Дьо Моле кимна.
— Монсеньор, има ли разцепление във вашия орден?
— Да.
— Има ли сред високопоставените тамплиери такива, които да таят в себе си горчивина, задето западните владетели не са им помогнали?
— Разбира се, но това не означава, че сме предатели!
— Чували ли сте — продължи Корбет непоколебимо, — за високопоставен тамплиер, който да носи прозвището Стрелеца? — Сетне огледа и останалите, но лицата им бяха непроницаеми.
— Никога! — каза троснато дьо Моле. — Макар че някои рицари, всъщност всичките, са отлични стрелци — с арбалет, с голям уелски лък и дори със сарацински оръжия.
— Имате ли някакви новини за разпитвания от Инквизицията тамплиер?
— Не, но ги очаквам всеки момент. Дори не знаем името му.
— Но сте познавали Мърстън?
Бранкиър, хванал перото с лявата си ръка, старателно записваше всичко.
— Мърстън беше мой подчинен. Слаб човек, не особено харесван от колегите си. Пиеше много. Беше станал гневлив.
— Но не беше предател?
— Не, сър Хю, мисля, че не.
— Тук не сте ли забелязали отсъствието му? Все пак е наел мансардната стаичка в хана вечерта преди покушението над краля.
— Не бива да забравяш, сър Хю, че предишния ден всички ние отидохме да се срещнем с краля в „Сейнт Ленард“. После заминахме за Йорк. Щяха да минат няколко дни, докато се усети отсъствието му.
Корбет помълча, за да запише това, което току-що бе научил. Перото му се движеше по пергамента, изписвайки шифър, известен само нему.
— А деня, в който кралят влезе в Йорк? — попита той, след като остави перото.
— Напуснахме манастира — отговори дьо Моле — и влязохме в Йорк. Аз и Легрейв посетихме нашите банкери-златари в Стоунгейт.
— Имената?
— Конингсби — отвърна Легрейв. — Уилям Конингсби и Питър Ламоуд.
— И останахте там цял предобед?
— Това не е необходимо — намеси се Бранкиър. — Ние сме рицари на кръста, а не заловени от короната престъпници!
— Тихо! — вдигна ръка дьо Моле. — Всичко, което казваме, е истина, братко. Двамата с Легрейв останахме в Стоунгейт до следобед. Проверих нашите сметки, а след това минах през Питъргейт и излязох през Ботъм Бар. Кралската процесия вече се намираше при Йоркската катедрала. Искаше ми се да посетя това място. — Великият магистър слабо се усмихна. — Но го оставих за друг ден.
— А ти, сър Уилям? — попита Корбет.
Нито мускул не трепна по покритото с белези лице на Симс, макар че здравото му око гледаше свирепо секретаря.
— Известно време бях с монсеньора, но после посетих някои търговци в Гудрамгейт и отидох да видя един приятел, свещеник от църквата „Сейнт Мери“. С монсеньор се уговорихме да се срещнем до работилницата за пергамент, която се вижда от Ботъм Бар, и се върнах тук с него.
— А сър Бартолъмю? — поинтересува се Корбет, докато записваше нещо на пергамента.
— Ходих до Джъбъргейт, където са дюкяните на оръжейниците и майсторите на стрели. Исках да купя оръжие.
— Сам? — попита невинно Корбет.