— Не, бях с един сержант.
— А неговото име?
Тамплиерът преглътна мъчително.
— Джон Скудас. Той е тук, в имението.
— Дори няма нужда да ме питаш! — почти кресна Бранкиър през масата. — Напуснах манастира най-късно от всички. Когато стигнах до Йорк, улиците гъмжаха от народ заради кралската процесия. Поостанах малко там, но в града ставаше все по-горещо и претъпкано. Затова се върнах тук, както ще ви каже брат Одо.
Корбет огледа набързо онова, което беше записал: дьо Моле и Легрейв, съобрази бързо той, можеха да гарантират един за друг, а брат Одо за Бранкиър. Но Бадълсмиър? Корбет подозираше, че той лъже. Същото важеше и за Симс, който седеше и галеше любимата си невестулка под ръба на масата. Корбет гледаше втренчено пергамента. Усещаше, че тамплиерите започват да губят търпение: чуваше се стържене на столове и високи въздишки на раздразнение.
— Къде мислиш, че сме били? — попита остро Легрейв. — Че сме помагали на Мърстън в опита му да убие краля? Или сме ти пращали онова послание на моста над Уз?
— Или пък сме ти организирали засадата? — рече присмехулно Бадълсмиър.
— Монсеньор — обади се Бранкиър, като хвърли перото, опръсквайки масата с мастило. — За последен път отговарям на подобни въпроси. Ако един сержант с размътен ум се е опитал да убие краля, а тук и там са разпращани някакви глупави, усукани предупреждения, това прави ли всички ни виновни?
Думите му бяха последвани от одобрително мърморене. Дьо Моле изглеждаше явно притеснен, а мургавото му аристократично лице издаваше безпокойство. Корбет се огледа първо наляво, сетне надясно. Бадълсмиър седеше и се почесваше по посивялото, обветрено лице. „Дали той не е убиецът,“ почуди се Корбет, „с този негов таен грях? Или Легрейв с прилежно сресаната кестенява коса и смугло момчешко лице? Съвършен воин. А може би едноокият Симс? Или високият, изгърбен Бранкиър?“ Въпреки всичко Корбет беше сигурен, че един от тези мъже, а може би и всичките, са убийци и скоро ще последват и други смъртни случаи.
— Изпратихме тялото на Питъркин в града — обади се дьо Моле. — В подходящ ковчег. — Той вдигна ръка. — Не се тревожи, не е придружен от нито един тамплиер, само от наш иконом, който носи съболезнователно писмо и кесия сребро за майката на загиналия. Сър Хю, кой би убил един нещастен готвач? Каква полза би имало от неговата смърт?
— Или дори горкия Ревъркийн — каза троснато Бадълсмиър.
— Не зная — отговори Корбет. — Но ти защо дойде в Йорк, монсеньор?
— Казах ти: задължение на Великия магистър е да посещава всяка провинция.
— И преди да дойдеш — продължи непринудено Корбет, — Фрамлингъм е бил управляван от сър Гуидо Ревъркийн, негов управител и домакин?
— Да.
— Защо сега някои стълбища са охранявани? Какви други тайни крие това имение?
— Като например?
— В горите близо до Фрамлингъм е бил забелязан да се крие маскиран конник.
Дьо Моле огледа другарите си и поклати плава.
— За това не знаем нищо. Какво друго?
— Запечатаната стая на втория етаж на имението?
— Тишина! — заповяда дьо Моле на другарите си, които започнаха да обвиняват на висок глас Корбет, че си вре носа в чужди работи. — Свърши ли с въпросите си, сър Хю?
— Да.
— Тогава нека ти покажа нашата тайна стая.
Дьо Моле стана. Корбет прибра бързо принадлежностите си за писане и го последва.
— Сър Ричард Бранкиър — подвикна през рамо дьо Моле, — можеш да дойдеш с нас.
Като полагаше неимоверни усилия да овладее гнева си, Великият магистър поведе Корбет нагоре по стълбите и по втория коридор с дървен под и резбована ламперия. На половината път обаче спря.
— Бранкиър, отвори тази стая, за да я види сър Хю!
Тамплиерът се промуши грубо покрай Корбет, като едва не го събори. Сетне отвори една от плоскостите на ламперията и натисна някакво лостче. Чу се щракване, няколко от плоскостите се отдръпнаха и отзад се показа врата. Дьо Моле извади от кесията си ключ, пъхна го в ключалката и вратата се отвори. Зад нея имаше малка, тясна килия с гол под и варосани стени. Осветяваше се от едно прозорче.
Корбет, леко сконфузен, огледа складираните там сандъци и ракли.
— Това е нашата съкровищница — обясни Бранкиър. — Много от къщите и именията на ордена имат такива. Да не би кралят да няма? — Той приближи лицето си до това на Корбет. — Може би дори ти, пазителят на неговия таен печат. Всичките ли ваши стаи и стаички, сър Хю, са отворени за очите на любопитните?