Выбрать главу

— Просто попитах — отвърна Корбет.

— Ето че получи отговор.

Корбет погледна гоблена на стената: красиво бродирано платно в тънка дървена рамка. На него се виждаше как Никодим и свети Йоан свалят Христос от кръста. Мария бе коленичила с протегнати ръце, готова да го поеме. Майсторът беше изобразил блестящо сцената: златното, синьото, червеното, зеленото и пурпурното се комбинираха така, че гобленът приличаше по-скоро на картина.

— Много е скъп — обясни дьо Моле. — Дело на италиански майстор. Само златото по рамката струва повече от приходите от имението. Но ела, сър Хю, имаме да ти покажем и още нещо.

Корбет излезе от стаята. Дьо Моле заключи вратата, а Бранкиър постави дървените плоскости от ламперията по местата им, преди да ги поведе. Стигнаха до края на коридора и изкачиха няколко стъпала. Там двама войници охраняваха някакво стълбище, вероятно към таванското помещение. Дьо Моле им каза да отстъпят, отключи вратата и въведе Корбет вътре. Стаята беше дълга, доста усойна, с овално прозорче на отсрещната стена, точно над импровизиран подиум, на който имаше дървен олтар със свещи от двете страни.

— Огледай се — настоя Бранкиър.

— Няма нужда — отвърна му секретарят. — Стаята е гола като сеновал.

Той вдигна поглед към наклонения таван. През цепнатините между керемидите се виждаше небето. Корбет тръгна към олтара, забелязал двете възглавнички на пода пред него, наведе се и почопли восъка върху масичката.

— Тук няма нищо! — каза троснато Бранкиър, но изглеждаше нервен, сякаш се страхуваше да стои тук.

— Защо тогава пазите така строго помещението? — попита Корбет.

Стъписан, Бранкиър отвори уста да отговори, но дьо Моле го изпревари.

— Колко си подозрителен, сър Хю! Ние сме тамплиери. Имаме свои обичаи и ритуали.

— Но долу имате параклис.

— Вярно е, вярно е — отвърна Великият магистър. — Но отиди в който и да било религиозен орден в Йорк: цистерианците, картузианците и кармелитите. Всичките си имат архиви и параклиси, затворени за външни лица. Така е и тук.

— Всички тамплиери ли имат достъп до помещението?

— Не, не — отговори дьо Моле. — Само сър Ричард и аз. Единствено нашият сан го позволява.

Дьо Моле стоеше в сенките, извърнал лице. Корбет инстинктивно усети, че крие нещо, но нямаше какво повече да каже. Беше му задал въпросите си и дьо Моле бе отговорил.

— Монсеньор — рече той, докато вървеше към вратата. — Благодаря ти за отзивчивостта. Тази сутрин моят слуга остави подареното от краля вино във вашите кухни. — Той се усмихна през рамо. — Макар че това едва ли компенсира главоболията, които ви причиних.

Седма глава

Корбет излезе от мансардата, но на половината път надолу по стълбите се спря.

— А между другото, монсеньор, някой да е напускал имението снощи?

— Никой освен слугите, които си отидоха. За останалите членове на нашата общност е издадена строга заповед в никакъв случай да не напускат Фрамлингъм.

Корбет му поблагодари и отиде в стаята си. Там Ранулф и Малтоут бяха потънали в задълбочен разговор за тънкостите на подправените зарове и колко лесно е да се мами с тях.

— Тръгваме си — съобщи бодро Корбет. — Малтоут, приготви конете. Ранулф, вземи ми наметалото и колана, ще се срещнем долу при конюшните.

— А ти, господарю?

— Искам да се срещна с брат Одо. А, между другото, Клавърли — подвикна на излизане Корбет. — За нищо на света недей да играеш на зарове с Ранулф, нито купувай от неговите церове!

Един сержант-тамплиер го заведе до библиотеката: дълго помещение с висок таван в задната част на главната сграда, с изглед към градината. Вътре цареше приятна прохлада. Лавиците, които покриваха стените, бяха пълни с книги. Някои бяха овързани с вериги и заключени с катинари, други стояха отворени върху аналои. В отсрещния край се намираха самостоятелните кътчета, всяко в отделна малка ниша, с маса, стол, табличка с принадлежности за писане и голяма восъчна свещ с метално капаче. Отначало му се стори, че тук няма никой. Докато прекосяваше бавно библиотеката, стъпките му кънтяха самотно.

— Кой е там?

Сърцето на Корбет подскочи. Брат Одо се подаде от сенките, където разучаваше някакъв ръкопис: здравата му ръка беше изпоцапана с мастило.