— Значи убиецът е пускал стрели?
— Възможно е — обясни Корбет. — Палел е малки огньове, кой знае защо, и се е упражнявал в стрелба, използвайки дърветата за мишени. Мисля, че е бил твърде погълнат от работата си, твърде спокоен под прикритието на здрача, за да забележи приближаването на Улфстън. Нашият нещастен продавач на реликви е отивал към някое селце или пазарно градче, за да си продава дрънкулките. Всеки друг би побързал да отмине, дори би се върнал обратно, но Улфстън е бил пътуващ търговец — човек, който обичал да странства и да събира разни истории. Той спрял там, където е сега Малтоут, и вероятно е подвикнал в здрача. Убиецът се е обърнал. Бил е забелязан. Конят му е стоял наблизо. Той е отишъл бързо до животното, изтеглил е големия двуръчен меч и се е спуснал към Улфстън. Продавачът на реликви трябва да е стоял стреснат, уплашен, вцепенен като заек. Сигурно е вдигнал ръце към лицето си, когато убиецът е замахнал със страховития си меч и е разсякъл тялото му на две с един-единствен, безжалостен удар.
— И конят е хукнал? — обади се Ранулф.
— Да, силната миризма на кръв е натирила горката кранта в галоп по пътя. Тогава убиецът е запалил горната половина от трупа. Така не само щял да предотврати разпознаването на жертвата, но и открива, за да задоволи сатанинското си любопитство, какъв е ефектът на странния огън върху човешката плът.
— И разбира се — вметна Клавърли, — тъй като Улфстън е бил търговец, непознат по тези места, никой не го е обявил за изчезнал.
— Господарю — рече Ранулф, като посочи опърлената земя. — Как може човек да има такава власт над огъня? Знаем, че праханта се пали трудно, особено на открито. Може да се стъкне огън, който да се запали с горяща клечица или въглен. — Той впери поглед в зеления сумрак сред дърветата. — Не е ли това магия? Използване на тъмни изкуства?
— Не — отвърна категорично Корбет. — Бих могъл да повикам сатаната от ада, но дали ще дойде е друг въпрос. Този убиец иска да повярваме, че притежава магически сили, ключ към всички магьосничества.
— А и този тайнствен конник — обади се Клавърли. — Може той да е убиецът; все пак е носил голям двуръчен меч.
Корбет подритна опърлената пътека.
— Може би. Но сега трябва да тръгваме, помощник-шерифе, очакват ни други работи, не по-малко неотложни.
Тримата отново се качиха на конете и поеха по пътя за Ботъм Бар. Когато наближиха Йорк, пътят стана по-оживен — започнаха да срещат напускащи града търговци с вързопи и денкове на гръб, зададе се уморен и прашен францисканец, който водеше още поумореното си муле.
Просяк буташе ръчна количка със старец, чиито крака бяха отрязани до коленете. Двамата изглеждаха доста щастливи след цял ден просия и пияни като талпи, пееха продрано неприлични песни, трополейки с количката по пътя. Виждаха се сгушени в каруците селяни с вече продадена стока и жена с две деца, които вървяха уморено и водеха една крава. Кралски вестоносец мина в галоп, пъхнал пратеническия си жезъл в колана; войникът, който яздеше зад него, беше облечен във великолепната дворцова ливрея. Всички се отдръпнаха, за да им направят път; скоро отново им се наложи да направят същото, понеже един войник-тамплиер препускаше по пътя, пришпорвайки разпенения си кон.
— Не беше ли заповядано никой тамплиер да не напуска Фрамлингъм? — попита Клавърли.
— Вероятно е вестоносец — отвърна Корбет. — Чудя се какво толкова спешно има.
Продължиха малко по-бързо. Скоро се показа вратата Ботъм Бар, чиято подвижна желязна решетка беше надвиснала като огромни, неравни зъби над преминаващите хора. Върху постройката при портата имаше колове с набити на тях глави на престъпници, а от другата страна на портата бяха издигнати импровизирани бесилки. На всяка висеше по един зловещ труп, който се въртеше на следобедния ветрец със закачена на врата табелка, указваща престъплението му.
— Кралските магистрати са имали много работа — отбеляза Клавърли. — Вчера цял ден имаше доставки от затвора.
— Къде ни водиш? — попита Корбет.
— Да видите Художника.
— Кой?
— Хрътката — така викам на най-добрия фалшификатор в Йорк.
Минаха под Ботъм Бар и като продължиха по Питърсгейт, покрай зловонните обществени нужници до църквата „Сейнт Майкъл“, влязоха в най-оживената част на града. Сергиите на пазара все още работеха. Тесните улички гъмжаха от народ. Кръчмите се пръскаха по шевовете. Един мъж лежеше насред улицата в пиянско вцепенение, а приятелят му, проснат до него, за най-голямо удоволствие на минувачите се мъчеше да отпъжда нападналата ги група настървени нерези. Дървените стеги също бяха пълни. Някои престъпници бяха прихванати за вратовете, други за ръцете и краката. На един чирак бяха пристегнали само палците, задето бе крал от храната на господаря си. Две проститутки стояха с обръснати глави на позорния стълб и крещяха сквернословия към тълпата. Един пиян гайдар се мъчеше да заглуши техните викове със свирнята си, докато приставът налагаше голите им задници. На ъгъла на една улица Корбет и другарите му трябваше да поспрат: група служители на градския съд претърсваха една кръчма за вкиснало вино. Бяха изкарали навън три бъчви и се мъчеха да ги продънят, докато съдържателят, жена му и децата му ги замеряха от прозорците на втория етаж със смрадливото съдържание на нощните си гърнета.