Най-сетне приставите възстановиха реда и Клавърли поведе останалите по Патрик Пул. Влязоха в Касапниците. Връхлетя ги задушлива воня и прахоляк: тясната уличка на касапите и майсторите на стрели, която вървеше между надвисналите отгоре къщи, беше покрита с животински вътрешности и черна кръв. Наоколо кръжаха рояци мухи, кучета и котки водеха битки за остатъците. Тълпата, нетърпелива да си купи прясно месо, се трупаше около сергиите с изкормени прасета, обезглавени гъски, пилета и други птици. Накрая Клавърли загуби търпение, извади меча си и като завика „Кралят! Кралят!“ проправи път до площада пред църквата „Вси светии“.
Тук хората се блъскаха около мрачния градски затвор. Пред вратите му имаше редица трикрили ешафоди, на които се извършваха екзекуции. Осъдените престъпници биваха извеждани от затвора, качваха ги на платформата, избутваха ги да се качат на стълбата и им слагаха примката на врата. После обръщаха стълбата и престъпникът започваше да се мята и рита, докато конопеното въже се затягаше около врата му. Корбет бе ставал свидетел на много такива гледки в по-големите градове. Кралските съдии пристигаха, затворите се изпразваха, започваха се дела и се издаваха бързи присъди. На повечето престъпници дори не се даваше време да се защитят. Доминиканци в черно-бели раса минаваха от един ешафод на друг, шепнейки последно опрощение. Понякога събралата се навалица посрещаше някой престъпник с псувни и викове. Друг път приятел или роднина извикваше нещо за сбогом и вдигаше половницата за тост. Клавърли изчака вратите на затвора да се отворят и влезе в мрачната къщичка на вратаря. Вратарят веднага го позна.
— Почти свършихме, Клавърли! — викна той. — До довечера Йорк ще бъде по-безопасен.
— Дошъл съм за Художника! — тросна му се Клавърли, като се наведе от коня си. — Къде е той?
Вратарят вдигна към него пиянското си лице.
— За какво ти е?
— Трябва да говоря с него.
— Може, стига да знаеш пътя за ада.
Клавърли изстена и удари с юмрук рога на седлото.
— Мъртъв е, нехранимайкото му с нехранимайко — засмя се вратарят. — Няма и час, откак го обесиха.
Клавърли се сети за спътниците си, чиито коне започваха да нервничат в затвореното пространство, и изпсува цветисто.
— Сега какво? — попита Корбет.
Клавърли се обърна, плю в посока на вратаря и се почеса по носа.
— Няма какво да се направи — прошепна той. — Позволете ми тогава да ви запозная с една от най-големите си тайни!
В другия край на Йорк един мъж умираше. Незнайния лежеше върху сламеника в малката, гола стая на болницата за прокажени и подгизналата му от пот коса покриваше валчестата възглавница.
— Всичко свърши — прошепна той. — Няма да си отида жив оттук.
Францисканецът приклекна до леглото и го хвана за ръката, но не отрече.
— Вече не си чувствам краката — промълви Незнайния. Сетне се усмихна с мъка. — Отче, на младини бях отличен ездач. Яздех по-бързо от вятъра. — Той раздвижи леко глава. — Какво става след смъртта, отче?
— Само Бог знае — отговори францисканецът. — Но мисля, че е като пътуване, като да се раждаш наново. Бебето се бори да не излезе от утробата, ние се борим да не напуснем живота, но както става и след раждането, вероятно после забравяме и продължаваме нататък. Но най-важното е — добави францисканецът, — доколко сме подготвени за това пътуване.
— Имам грехове — прошепна Незнайния. — Много съм съгрешавал спрямо Небето и земята. Аз, рицарят-тамплиер, защитник на Акр, съм извършвал страшни грехове: в сърцето ми е имало омраза и жажда за мъст.