— Но не би ли го заподозрял някой? — попита Клавърли. — Щом златните съдове могат да се проследят до първоначалния им собственик, не е ли същото и със златните монети?
— Не и ако петдесет-шестдесет от тях се появят по едно и също време — отвърна Джокаста. — Точно така правеше Робърд с фалшивите си монети. Колкото повече пускаш в обращение, толкова е по-безопасно. Човекът, който е фалшифицирал тези монети, е направил същото. Трябва да има достатъчно средства, за да разпространява монетите из цял Йорк, без да събужда подозрения. — Тя потърка монетата между пръстите си. — И именно в това е тънкостта на занаята. Всеки златар или банкер няма да направи нищо друго, освен да претегли монетата на везните си. Все пак не извършват престъпление, ако в ръцете им попадне фалшива монета. Станали са съучастници, но винаги могат да се престорят на невинни. Продавали са хранителни продукти, платове, вино или нещо друго. Имат право да им се заплати: монетите се приемат и хората започват да забравят.
Корбет се облегна назад.
— Блестящо — прошепна той. — Намираш злато. Претопяваш го в монети, пускаш ги в обращение и по този начин вкарваш всички останали в твоята игра. В същото време се изплъзваш от закона и ставаш много, много богат. — Той погледна мистрес Джокаста. — И ти нямаш представа…
— Не ме гледай така, секретарю — отвърна закачливо тя.
— Този фалшификатор не е някой дребен мошеник, който цепи монетите или ги претопява на огън. Този хитър човек е много богат: той има и възможностите, и парите.
— Но не може ли пътят на монетите да се проследи? — настоя Ранулф. — Все някой някъде ще си спомни.
Мистрес Джокаста посочи към кесията на Корбет.
— Ти, писарю, имаш ли хубави сребърни монети тук? Можеш ли да си спомниш кой точно ти е дал всяка от тях?
— Не, но бих запомнил една златна монета — отговори Ранулф.
— Нима? — възрази веднага Джокаста. — Може би ако си мислиш, че някой ще ти я грабне от ръката? Все пак — рече тя, връщайки монетата на Корбет, — имаш право. Този фалшификатор вероятно не използва монетите, за да купува стоки от градските търговци. Та нали за всеки, който се разплаща тук и там със злато, в крайна сметка ще тръгнат слухове?
— Тогава? — обади се Корбет.
Джокаста втренчи поглед в огъня и известно време наблюдава как малките, уханни борови цепеници пукат и пращят върху долния пласт въглища.
— Как ми се иска Робърд да беше тук! — прошепна тя. — Той щеше да знае.
После бързо вдигна поглед.
— Отседнали сте във Фрамлингъм, имението на тамплиерите, нали така?
Корбет кимна.
— Защо не започнете оттам? — промълви Джокаста. — Тамплиерите разполагат с възможностите: гори и горички, където биха могли да скрият една тайна топилня. Те внасят храни и други стоки от чужбина. Имат връзки с банкери и златари. Освен това, ако не греша, това злато се е появило едновременно с пристигането им в Йорк.
— Да, така е — отвърна Корбет. — Кралят и неговият двор дойдоха от Шотландия и се настаниха край Йорк. Скоро след това пристигнаха водачите на тамплиерите и монетите започнаха да се появяват.
— Но откъде биха могли да вземат златото? — попита Клавърли.
Корбет повъртя между пръстите си пръстена на своята служба, на който стоеше емблемата на Тайния печат.
— Действително направиха голям подарък на краля — отбеляза Ранулф — и притежават никому неизвестни съкровища.
Корбет си спомни тайната стая във Фрамлингъм. Дали нямаше някаква връзка между това злато и убийствата?
— Сър Хю?
Корбет се отърси от размишленията си.
— Извини ме, мистрес Джокаста. — Стене стана на крака, взе ръката й и я докосна с устни. — Благодаря ти за помощта.
— Не преследвате просто един фалшификатор, нали? — попита хитро тя. — Главният секретар на краля не би се заел с това!
Корбет докосна нежно бузата й с показалец.
— Не, мистрес. Както обикновено — добави той с горчивина, — преследвам демони: хора, които убиват по дявол знае каква причина.
— Тогава внимавай, секретарю — отвърна тихо тя. — Защото онези, които преследват демони, или биват обладани, или сами се превръщат в демони.
Ранулф, който бе застанал в сенките до вратата, видя как господарят му се сепва, сякаш думите на Джокаста го бяха засегнали по болното място. Веднага след това обаче възрастната дама се усмихна и напрежението се разсея. Корбет и Клавърли се сбогуваха с нея и последваха Ранулф. Излязоха в двора на хана „Маймуната“. Там сконфузеният Малтоут, поднесъл пълна халба към устните си, се опитваше да убеди ококорените коняри и слуги какъв важен човек е. Ранулф, който винаги си падаше по лудориите, се присъедини към групата и започна да подкача Малтоут, а Корбет и Клавърли влязоха в хана. Седнаха на една маса с изглед към градинката. Известно време Корбет гледа мълчаливо през прозореца как залезът обагря красиво небето. Клавърли пак поръча бира. Корбет начена своята, като си мислеше за предупреждението на мистрес Джокаста и се бореше с пристъпите на меланхолия. Цветята и градинката му напомняха за дома и дълбоко в себе си Корбет знаеше, че няма да остане задълго тук. Копнееше за Мейв и Елинор. Беше готов да седи и с часове да слуша несекващите хвалби на чичо Морган за уелските герои. Искаше му се да спи нощем без кама в леглото и да се разхожда без колана с меча.